Башо протегна ръка и хвана неговата. Кай го погледна, а очите му бяха изпълнени с извинение, опасявайки се, че опитите му да облекчи болките му водеха само до по-силни страдания. Пръстите на Башо обаче продължиха да стискат неговите, сякаш ронинът се опитваше да се вкопчи в живота, висейки на косъм на края на света. Кай разбра, че Башо не се беше опитвал да го спре, той просто се нуждаеше от нещо… от някого, за когото да се задържи. Да почувства топлината на човешко докосване, да се убеди, че в този час не беше съвсем сам.
Кай стисна ръката на Башо, покри я с дланта на другата си ръка, уверявайки с безмълвен жест човека, чиято ръка подобно на детска длан търсеше неговата, че е единственият важен в този момент и нищо друго на света няма значение.
С крайчеца на окото си забеляза, че коленичилият от другата страна Ясуно, който също мълчаливо наблюдаваше приятеля си, неспособен да направи нищо повече за него, се изправи на колене. Той се втренчи в ръката на Башо, вкопчена в тази на Кай, с огромна изненада, но без следа от завист или неодобрение. На лицето му се изписа успокоение и безкористна благодарност, сякаш единственото нещо, което имаше значение за него в момента, беше това, че имаше някой, който да даде утеха на приятеля му.
— Знаеш ли какво искам повече от всичко в този живот? — прошепна Башо изведнъж и отвори очи. Кай го погледна, без да каже нищо, очаквайки думите му, докато лицето на ронина придоби замислено изражение, а очите му се взряха някъде надалеч. След това ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка за последен път. — Само малко въздух.
Живецът в погледа му угасна така, сякаш някой беше угасил пламъчето на свещ, и очите му останаха отворени да се взират в нищото. С огромно нежелание Кай посегна да затвори клепачите му — между тях вече нямаше тайни, които можеха да си споделят.
Той вдигна глава, за да срещне погледа на Ясуно и да потвърди мълчаливо, че краят на мъките на Башо бе настъпил. Ясуно обаче не бе преставал да гледа приятеля си и нямаше нужда да му се казва каквото и да било. Изражението на твърд стоицизъм, присъщо за всеки самурай, бе изчезнало от лицето му, а на негово място беше останала само мъката на един съкрушен приятел.
Кай отново сведе поглед и внимателно измъкна ръката на Башо от своята. Изправи се бавно и се отдалечи, давайки възможност на Ясуно да остане сам, за да каже последните си молитви и да си вземе сбогом със стария си приятел.
Щом напусна мястото до постелята на Башо, Кай видя, че Оиши все още стоеше до вратата и наблюдаваше всички с неизмерима тъга, която бе променила лицето му до неузнаваемост. Оиши извърна очи, когато Кай се спря и го погледна. След това отвори вратата само колкото да се промъкне навън и тихо я затвори след себе си.
Оиши коленичи в изсъхналата трева, покриваща голото поле, заслушан в стенанията на вятъра, който обгърна тялото му в смъртоносната прегръдка на зимата. Извади от ножницата тантото на господаря Асано и го задържа в ръцете, взирайки се в него, а умът му бе едновременно препълнен с емоции и напълно празен.
Звездното небе на ранната зимна вечер беше почти скрито зад довените от вятъра облаци. Първите снежинки на новия сняг се завихриха около него като пепел от угаснал огън, като падащи листенца от вишнев цвят, понесени от пролетния вятър.
„Пътят на самурая е пътят на смъртта“. Беше чувал да го повтарят през целия си живот и никога досега не го беше разбирал напълно.
Винаги беше вярвал, че ако човек живее и умре с чест, един ден ще се прероди отново на този свят също толкова сигурно, както вишневите цветчета разцъфваха всяка пролет — и тази мисъл винаги му бе давала покой. Но ако целта на прераждането беше да се научат уроците от всеки нов живот, докато душата достигне до пълно просветление и се освободи от всякакви земни ограничения, то тогава как смъртта, настъпила, преди да бъдат научени уроците на живота, се вписваше в тази идея?
Беше чел и дори беше писал стихове, в които самураите се сравняваха с вишнев цвят в разцвета си — в пролетта на техния живот, сили и младост. Те живееха само един кратък красив миг, след което твърде бързо увяхваха. Наричаха го красива смърт. Едва сега Оиши осъзна, че никога не бе разбирал колко истина се крие зад тези думи, никога не бе имал личен опит, който да сравни, не и докато не бе взел участие в сепукуто на господаря Асано.