Помисли си, че думите бяха само воал от коприна, използван, за да прикрие стар грозен белег, също както силната миризма на благовонията, които палеха за мъртвите в молитвените храмове, прикриваше спомена за телата, оставени да изгният на бойното поле.
Сравнението на смъртта с падащия сняг бе най-близо до истината, макар че дори и това безмилостно обещание за забвение криеше много повече чистота, отколкото кървавият спомен за смъртта на господаря му или за това, на което бе станал свидетел тази вечер.
Предците му са били истински воини, а той не беше нищо повече от бюрократ с препасан меч, който бе участвал в твърде много военни игри — също както всички самозвани „специалисти“, които дори не са били родени, когато Векът на войните е приключил, но чиито книги за Бушидо той винаги бе почитал.
Вдигна очи от кинжала в ръцете си, щом дочу шум от стъпки, и погледна назад. Видя Кай, който прекосяваше полето, идвайки към него.
Естествено. Оиши сви устни. Ако решеше, главният следотърсач на господаря Асано можеше да го намери, дори и да се беше хвърлил в морето.
Той отново сведе поглед към кинжала, чудейки се какво прави мелезът тук, но така и не показа, че е забелязал присъствието му.
Кай спря до него и не каза нищо, сякаш и той си мислеше същото нещо за Оиши. Погледна към острието в ръцете му с нещо повече от обикновено любопитство. Най-накрая той също коленичи на замръзналата земя, сякаш се опитваше да накара Оиши да срещне погледа му.
Ронинът продължи да стои с наведена глава и накрая каза:
— Трябваше да действам още в деня на смъртта на господаря Асано. Гневът ни трябваше да е внезапен и бърз. Тогава, дори и да се бяхме провалили, щяхме да сме го направили с чест.
Мълчанието на Кай беше изпълнено с огромна мъка и съчувствие, които Оиши усещаше с всяка фибра на тялото си. Въпреки това той не успя да събере сили да го погледне, когато промълви:
— Сега хората ми умряха за нищо.
Мелезът остана дълго време безмълвен като снега, който падаше около тях и полепваше по кожата им, покривайки раните и опърпаните им, изцапани с кръв дрехи. Снегът, скриващ следите от поражението им, покриващ пустошта наоколо, както и остатъците от това отдавна изоставено място. Най-накрая Кай каза просто:
— Ти си самурай.
Изумен, Оиши вдигна глава, още по-изненадан от емоциите, които думите му предизвикаха в душата му. Самураят трябваше винаги да е готов за смъртта — това бе едно от задълженията му като воин. Но поражението със сигурност не беше сред тях. Как бе възможно смъртта при внезапно и безразсъдно нападение да е по-почтена от внимателно плануваното отмъщение, което щеше да успее, ако не беше намесата на вещицата? В това нямаше смисъл. Кога въобще беше започнал да вярва в това?
Кай срещна погледа му с тиха решимост.
— Все още имаме мечовете си и предимството на изненадата — каза той и се поколеба за миг, поглеждайки към кинжала на господаря Асано. После в погледа му се появи някаква сянка и той добави: — Кира също смята, че си се провалил.
Оиши го изгледа, изненадан.
— Ако спреш сега, хората ти ще са загинали за нищо — каза Кай и устоя на продължителния му безмълвен поглед за още един безкраен миг, преди да се изправи и да се върне обратно в хамбара.
Докато гледаше как се отдалечава, Оиши осъзна, че мелезът все още носеше окъсаните си доспехи — дори не беше отделил време да ги свали, преди да се посвети изцяло на раните на Башо. Невъзможно бе да се каже, че той не е самурай.
Оиши вдигна взор към небето, докато обмисляше думите на Кай. Снегът продължаваше да вали, но въпреки това светът наоколо започна да се прояснява, сякаш всяка снежинка светеше със свой собствен блясък — като перца, изпадали от вълшебното наметало на някоя тенио.
Изведнъж си спомни думите на Конфуций, чието учение бе залегнало толкова дълбоко в основите на Бушидо: „Няма значение колко бавно вървиш, стига да не спираш“.
Изправи се сковано на крака и вече не усещаше студа, размишлявайки над думите и възможността за нова атака, която предполагаемата им смърт им предоставяше, върху факта, че независимо колко дълго щеше да продължи зимата в планините, независимо от безкрайната нощ, накрая щеше да дойде нов ден и нова пролет, независимо дали той самият щеше да доживее да ги види или не.