А сега я беше оставила сама с тази кама.
„Това, което сама си причиниш, си е твоя грижа“ — спомни си думите й Мика и погледна към затворената врата на стаята си. Защо вещицата беше дошла при нея точно сега, точно тази нощ, за да й каже какво се беше случило? Точно сега, преди сватбата, а не след нея? Спомни си за странната емоция, която беше доловила в погледа на китсуне, когато я беше видяла за пръв път.
Кого всъщност Мицуке искаше да унищожи чрез своето отмъщение? За кого копнееше дълбоко в себе си коварното й сърце?
Решена на всичко, Мика събра сили и измъкна камата от пода. Изправи се на крака и намери някакъв шал, с който да превърже кървящата си длан. Избърса ръката си, избърса и камата. Щеше да й потрябва по един или друг начин и то съвсем скоро.
Кървавочервеното слънце се издигна над снежнобялото поле край изоставената ферма, очертавайки блестяща пурпурна пътека към пътя, по който щяха да поемат ронините, които отдавна бяха станали и се готвеха за тръгване, като превързваха ранените и събираха снаряженията си от хамбара.
Дори и някои от мъжете да бяха съзрели някакво злокобно пророчество в този изгрев, никой от тях не го показа — най-малко Оиши. Той сновеше забързано от къщата до хамбара и обратно, като надзираваше приготовленията и проверяваше състоянието на ранените — държеше се отново като водач, след като моментът на мъчителни съмнения и самообвинения беше отминал.
Кай го наблюдаваше с огромно облекчение от полето, където бяха разговаряли предната нощ. Собствените му вещи, така както си бяха събрани накуп, вече бяха привързани към седлото на коня, а и бе направил всичко по силите си да помогне на хората, които се грижеха за ранените. Въпреки че бе усетил напрегнатите им погледи, никой от тях не бе възразил срещу помощта му, което само по себе си бе още по-изнервящо.
И тъй като все още не беше сигурен какво точно е неговото място в техния свят, Кай предпочете, както досега, да стои настрана и когато приключи със задълженията си, тръгна да скита сам в полето, просто за да може да диша свободно.
Пораздвижи се, когато краката му започнаха да се схващат от стоенето на едно място, и направи една обиколка на къщата и стопанските постройки, където часовите внимателно наблюдаваха околните поля. Видя Чикара, приклекнал съвсем сам в края на една нива, да се взира през далекогледа в огнената зора.
Кай се приближи до него, чудейки се как ли се чувства след изминалата нощ и какво точно прави — дали наистина се опитваше да се ослепи, гледайки през далекогледа към слънцето, или имаше нещо интересно на хоризонта.
При шума от стъпките му Чикара се обърна и го погледна, а напрегнатото му изражение се смени с облекчение, като видя, че приближаващият се е Кай, а не баща му, както Кай предположи.
— Какво гледаш? — попита го той.
Опита се въпросът му да прозвучи възможно най-обикновено, но след вчерашния ден Чикара, изглежда, намираше двоен смисъл във всичко. Младият ронин вдигна глава към него и пресилено се усмихна.
— Виждам златисти отблясъци в изгрева. Това сигурно е добра поличба — каза момчето и подаде далекогледа на Кай.
Той също му се усмихна и вдигна тръбата към окото си, за да погледне към слънцето. С изненада забеляза, че на хоризонта наистина се виждаше необичайно златно сияние. Свали далекогледа и се взря в същото място, изпълнен с любопитство и лека тревога, след което отново вдигна тръбата към окото си. Насочи цялото си внимание към златистата линия и този път успя да различи очертанията на далечни фигурки, носещи знамена, но за щастие не бяха мъже в брони, както си беше помислил отначало. Странната процесия от призрачни фигури с блестящи на слънчевата светлина знамена беше нещо съвсем друго. Усмивката се върна на устните му, обзе го внезапно вдъхновение и прилив на сили. Кай подаде далекогледа на Чикара, кимна му за благодарност и тръгна да намери Оиши.
Няколко часа по-късно Кай успя да зърне по-отблизо процесията, която беше забелязал на хоризонта, докато чакаше, скрит сред дърветата заедно с Оиши и група ронини — всички, които бяха способни да вървят — трупата пътуващи актьори да се приближи до скривалището им. Изненада се, когато разпозна водача им — мъж на име Каватаке, чиито актьори и музиканти бяха изнасяли представление в замъка Ако в съдбовния ден на турнира преди една година.