Кай сръчка Оиши, който беше приклекнал до него, и ронинът му кимна с усмивка, достойна за благодарност на всички богове, които може би в момента наблюдаваха това малко човешко представление на кабуки.
Кай обаче смяташе, че боговете нямат нищо общо с него, тази пиеса принадлежеше изцяло на тенгу. Щом бе видял силуетите на трупата на фона на изгряващото слънце, изведнъж си беше спомнил за една история, разказана му някога от тях — история от времето, преди те да се посветят на религията. Веднъж, когато тенгу били просто отмъстителни и зли измамници, група от тях проникнали в един замък, предрешени като пътуващи актьори. Защо са го направили или какви са били намеренията им, Кай така и не беше разбрал — изглежда, се гордееха от самото си постижение — въпреки че накрая ги разкрили и принудили да изчезнат.
Погледна отново към приближаващата се трупа актьори. Ако ронините успееха да ги убедят да им помогнат, този път историята можеше да има съвсем различен край… по един или друг начин.
С Каватаке начело, артистите, повечето от които облечени в шарени костюми или носещи знамена, изтъкани от блестящи метални нишки, изпълваха пространството около тях с радостно оживление. Певците припяваха фрагменти от легендарни пиеси, музикантите свиреха на флейти, извиващи глас сред думкането на малки барабани, а актьорите репетираха сцени на фалшиви дуели или упражняваха танцови стъпки, както си вървяха.
Кай наблюдаваше очаровано как трупата комбинираше едновременно репетиция и реклама на уменията си, дори когато пътуваше от едно място до друго, забавлявайки останалите пътници или обикновените хора в градовете, през които минаваше, като в същото време актьорите се разсейваха от скуката на безкрайните им странствания. Знаеше, че социалното им положение не е много по-добро от неговото, а съперничеството и завистта между тях бяха почти толкова легендарни, колкото и тези между самураите. Въпреки това, като ги видя, на Кай му се прииска в някой друг живот да се прероди като актьор, дори и само заради няколко безценни мига като този, който ронините всеки момент щяха да прекъснат. Дойде ред на Оиши да го сръчка, щом ронините се изправиха на крака от скривалищата си сред храсталаците и излязоха на пътя пред странстващите актьори.
Каватаке се закова на място и се втренчи в тях. Изражението му на изумление и тревога, докато оглеждаше групата опърпани, рошави и добре въоръжени мъже, не изглеждаше никак театрално, докато ронините го наблюдаваха със също толкова истинска решимост да му попречат да продължи по пътя си.
Оиши пристъпи напред и се поклони с уважение, а Кай извади меча си.
Не след дълго актьорите вече седяха в дълга редица в долчинката, където ронините бяха оставили провизиите и конете си. Първоначалната реакция на артистите към ситуацията, в която се бяха озовали, премина през цялата гама от емоции — от крайно притеснение до своеобразен възторг, докато гледаха мъжете, които първоначално бяха взели за банда разбойници. Ронините им поднесоха чай и оризови питки, гарнирани с малко сушена риба и дивеч, които бяха останали от техните собствени запаси, стараейки се да нагостят „пленниците“ като почетни гости.
Най-накрая, окуражен от храната и от това, че „бандитите“ се бяха отнесли към тях с повече уважение, отколкото редица господари на имения, Каватаке, като водач на групата, се осмели да проговори пръв.
Оиши и неговите командири стояха в полукръг около актьора, скръстили ръце пред гърдите си и с изражения не чак толкова сурови, колкото им се искаше. Каватаке им заговори с пламенен гняв, вероятно подкрепен от безспорните му актьорски умения:
— Ще увиснете на въжето заради това! — заплаши ги той и мъжете се спогледаха, усмихвайки се иронично един на друг. — Ние не сме някаква селска трупа, която може да бъде ограбвана от бандити! Самият Кира-сан ни е наел да изнесем представление на сватбата му! Имам всички писма и разрешения, за да го докажа!…
— Няма нужда — прекъсна го кротко Оиши и вдигна ръка, за да го успокои. — Гледали сме представлението ви в Ако.
Каватаке млъкна, изненадан. Той се взря в Оиши и очите му, свикнали да разпознават лица зад маски и грим, се задържаха дълго върху лицето му.
— Вие ли сте хората на господаря Асано? — каза той накрая, а по тона му стана ясно, че това не е точно въпрос. Огледа и останалите мъже около Оиши и на лицето му се изписа разбиране, щом осъзна, че хората, които бе сметнал за бандити, бяха същите мъже, които за последно бе виждал облечени в най-скъпите одежди и лъскави брони като главни васали на господаря Асано, и че тези хора бяха изпаднали до сегашното си положение след смъртта на господаря им.