Оиши също се вгледа в него и видя разбиране, а миг по-късно и искрено съчувствие в очите на един интелигентен човек, който познаваше добре политиката на властите, както и капризите на съдбата. С надеждата, че това, което виждаше в погледа на Каватаке, е това, което си мислеше, Оиши каза:
— Нуждаем се от вашата помощ.
Слънцето вече клонеше към западния хоризонт, когато дългият следобед, изпълнен със спорове и емоционални дебати, напрежение и чиста умора, беше вече към своя край. За огромна радост на ронините, между двете групи бе постигнато споразумение и въпреки че принадлежаха на два съвсем различни свята, мъжете в крайна сметка разбраха, че когато ставаше въпрос за неща, които всички считат за висша ценност, нямаше почва за разногласия.
Актьорите седяха мълчаливо и наблюдаваха ритуал, който спокойно можеше да е излязъл от сцена на някоя от древните драми на театър но, които те бяха изпълнявали. Никой от тях обаче не беше ставал пряк свидетел на подобен съкровен момент, близък до подвизите на легендарните герои и боговете, чиито истории се пресъздаваха в пантомими, песни и танци — традиция, която бе започнала преди почти едно хилядолетие и половин хилядолетие преди създаването на самия театър но — наследството от ерата на самураите.
Ронините бяха коленичили в редици пред Оиши, който на свой ред бе коленичил пред ниска масичка, върху която бяха положени бойният шлем на господаря Асано, тантото, с което той бе извършил сепуку, и свитък хартия. Ръката му лежеше върху парчето хартия, на което бяха изписани думите на клетвата им да отмъстят за несправедливата смърт на господаря си. Оиши го придържаше, за да не бъде отнесено от някой случаен порив на вятъра. Самият той вече се беше подписал със собствената си кръв.
Кай също бе коленичил в единия край на редиците и стоеше с наведена глава. Нямаше право да участва в церемонията, но и не можеше да се отдели от другите, дори и законът да му забраняваше да бъде част от техните традиции, а традициите пък да му забраняваха официално да се присъедини към клетвата им. Видя, че и останалите сведоха глави за миг, почитайки смелостта на своя господар и паметта на тези, които вече не бяха сред тях.
След това Оиши пръв вдигна глава и погледна в очите всеки един от ронините пред себе си, изричайки:
— Никой от нас не знае колко дълго ще живее, нито кога ще настъпи сетният му час. Скоро обаче всичко, което ще остане от краткия ни живот, ще бъде гордостта на децата ни, която ще чувстват, докато изричат на глас имената ни.
Хората му също го погледнаха. Лицата им бяха тъжни и замислени, но в очите им отново светеше гордост от произхода им, утвърден през вековете. Наследеното от предците им не можеше да им бъде отнето толкова лесно нито от законите на бакуфу, нито от личната воля на господаря, когото им бяха наредили да почитат като пръв сред останалите господари — шогуна. Законите на земята се създаваха от политици, а политиците не бяха богове. Дори самият шогун беше само човек. „Закон“ и „справедливост“ не означаваха едно и също.
Коленичилите мъже също не бяха богове, също както и „Мирът на Токугава“ не беше истински мир. Те обаче бяха воини, чиито предци бяха създали кодекс на честта с принципи, които повеляваха дори шогунът да се съобразява с разликата между човек, борещ се за кауза, и човек, биещ се, защото е загубил своята човечност.
В основата на Бушидо, „Пътят на воина“, бяха залегнали седем морални качества, на които трябваше да основава живота си всеки самурай: справедливост, смелост, състрадание, уважение, честност, лоялност и чест. Фактът, че тези качества съществуваха от толкова дълго време, без дори да са написани, и оставаха непроменени през поколенията, само доказваше мъдростта, която се криеше в тях. А фактът, че малко мъже, които наричаха себе си самураи, можеха да живеят изцяло според своите си принципи, още веднъж доказваше необходимостта от съществуването на подобен морален кодекс.
Оиши кимна към масата до себе си и символичните предмети на нея.
— Когато едно престъпление остане ненаказано, светът губи равновесието си. Когато едно зло остане без отмъщение, няма да можем да скрием срама си пред небесата. Ние също трябва да умрем, за да се затвори кръгът на отмъщението. Няма друг начин, затова оставям избора на вас.