Кай бавно протегна треперещите си ръце и пое меча. Все още несигурен, като държеше уакизаши с изпънати ръце, той вдигна глава и погледна към скупчилите се ронини.
Сега не само Чикара, а и всички останали го гледаха така, сякаш за пръв път го виждаха истински — той беше някой, човекът, спечелил доверието и уважението им, човекът, който бяха приели за свой спътник, за свой равен.
В продължение на почти хиляда години те имаха правото да почетат отличил се човек, като го посветят в ранг на самурай, когато се уверяха, че титлата е справедливо заслужена. Законът, който забраняваше тази традиция, съществуваше едва от едно столетие.
Същите тези мъже се бяха подписали с кръв под клетва, в която се казваше, че вече не желаят да приемат гири — стриктното подчинение на дълга, когато то нарушаваше нинджо — собствената им съвест. Признаваха, че има неща, за които си струва човек да се бори и дори да умре, и те с готовност щяха да дадат живота си, за да защитят по-висшата справедливост, както Бушидо изискваше от тях.
Същата традиция повеляваше още, че е съвсем правилно и справедливо да се признаят доказаните заслуги на даден човек.
Най-накрая Кай погледна към Оиши и видя в очите му пълно одобрение на случващото се, както и искрено приветствие, а след като Оиши погледна към Ясуно и обратно към него — нещо, което приличаше на огромно облекчение.
Без да откъсва очи от Оиши, Кай пристъпи напред към масата, коленичи, прободе пръста си с кинжала и подписа клетвата с кръвта си.
— Сега вече сме четиридесет и седем — обяви Оиши.
21.
Беше навечерието на първото новолуние на пролетта. Залезът на слънцето същата вечер щеше да отбележи началото на сватбения ден на господаря Кира и госпожица Мика. И въпреки че всички признаци на нов живот все още лежаха скрити под снега и замръзналата земя, гостите скоро щяха да започнат да пристигат и Кира щеше да ги посрещне в двора на своя замък — старателно почистен от сняг — за последен път. Празненствата щяха да продължат през целия следващ ден, когато щеше да се състои и официалната брачна церемония, а след сватбената нощ новопровъзгласеният господар Асано и неговата съпруга щяха да заминат за Ако.
А там вишневите дръвчета щяха да разцъфнат всеки момент и пролетта щеше да ги посрещне, а той щеше най-сетне да притежава новото си бъдеще заедно с новата си съпруга и земи, които вече бяха напълно събудени за нов живот.
И все пак Кира трябваше внимателно да се консултира със знаците и поличбите, за да бъде сигурен, че няма възможност нещо случайно да застане на пътя му.
Еленовите кости от врачуването на Мицуке проблясваха и пулсираха в разпаления мангал, поставен между тях. Кира я видя как извади една кост от жаравата с голи ръце, без дори да трепне. Тя беше забележително същество.
И въпреки че утре щеше да си вземе за съпруга жена, напълно достойна за позицията и ранга му, Кира все пак трябваше да бъде сигурен, че вещицата също ще остане край него, дори и с риск ревността й да се превърне във воденичен камък на шията му, който да натежава в най-съкровените моменти. Знаеше, че двамата с нея все още споделяха една и съща амбиция да постигнат повече, отколкото съдбата им беше отредила, а и само тя можеше да му гарантира, че бъдещето му няма да приключи само с превръщането му в новия господар на Ако.
Желанието му към Мика означаваше, че Мицуке никога повече нямаше да може да го задържи изцяло в плен на своето очарование. Дори самата мисъл да изгуби опияняващата интимност, която двамата споделяха от толкова отдавна — още от времето, когато бяха само две изгубени души, свързани от общия си глад — го натъжаваше, но не чак толкова, че започването на нов живот, какъвто винаги бе заслужавал, да не си струваше.
Беше сигурен, че Мицуке все още го обича, както винаги го беше обичала. Трябваше да внимава да не я пренебрегва. Винаги щеше да има нужда от нея, затова трябваше завинаги да я запази до себе си. Ако не с друго, то със заплаха — беше виждал страха в очите й, когато я бе заплашвал. Колкото по-далеч се намираше лисицата от истинския си дом в планинската гора, толкова по-реални можеха да бъдат заплахите му.
Кира вдигна поглед, уверявайки се, че на лицето му няма и следа от мислите, които се въртяха в главата му, докато я наблюдаваше как прокарва нокти по проблясващите пукнатини в костта, която беше избрала.