Някъде напред се мяркаха неоцветени тобари, които обозначаваха местоположението на сцената и вече определените места за актьорите, сценичните работници и реквизита. Предрешените ронини се разделиха, като мъжете, облечени като актьори, последваха Каватаке към сцената, а другите, които се представяха за носачи, оставиха товарите си, където им беше посочено, след което заобиколиха местата за зрителите, за да заемат позициите си за наблюдение.
Кай застана така, че да може да вижда добре сцената и една от охранителните кули, разположена прекалено близо до тях. От мястото, където стоеше, трябваше по сигнал на Оиши да даде знак на въоръжения с лък Чикара, който се беше притаил далеч от погледите на всички. Нападението нямаше да започне преди началото на представлението, а дотогава Кай нямаше какво друго да прави, освен да се старае да остане незабележим сред сенките. Започна периодично да оглежда публиката, която вече прииждаше, опитвайки се трескаво да зърне Мика.
Застанал сред актьорите, Оиши надничаше през една цепнатина на тобарите в дъното на импровизираната сцена. Ръката му нетърпеливо стискаше дръжката на тантото на господаря Асано, докато очите му жадно търсеха да зърнат Кира.
Мика тръгна по коридора на двореца, следвана плътно от прислужниците си. Облечена в сватбените си одежди, тя изглеждаше бляскава като богиня — повелителката на зимата с душа от лед. Видя, че Кира я чака в края на коридора, за да я придружи навън и да я представи на очакващата ги тълпа. Възхищението, което прочете в очите му, бе сравнимо почти с благоговение. Подобен поглед от страна на друг човек, който и да било друг, би могъл да събуди поне малко топлота в сърцето й. Но за нея бе достатъчно дори само да зърне лицето му, за да го намрази още повече.
Слугите, покрай които минаваше по пътя си, й се покланяха ниско. Изненада се да види, че в края на коридора в редицата слуги стоеше и вещицата. Не беше застанала до Кира. Мицуке беше облечена в обичайните си елегантни одежди в преливащи се нюанси на горско зеленото. Днес китсуне й се поклони дълбоко, сякаш беше специално инструктирана да отдаде почит на Мика-химе така, сякаш вече беше съпруга на господаря Кира, господарка, на която тя трябваше да служи.
Мика успя да зърне за миг изражението на лицето на вещицата, преди тя да сведе глава, и видя яростта в очите й от факта, че не бе успяла да я накара да посегне на живота си преди сватбеното тържество.
Мика усети как я обзема лек прилив на радост от разочарованието на врага и разбра, че е била права. В отчаянието си не се беше поддала на опита за измама. Дори и всички, които някога бе обичала, да бяха мъртви, тя все още беше жива и нямаше да намери покой, докато не успееше да освободи душите на всеки един от тях.
Щом застана пред Кира, той също й се поклони официално и измърмори някакви поздравления, на които тя не обърна никакво внимание. Както обикновено, не го удостои с отговор, но и не успя да избегне ръката му, която хвана нейната в желязна хватка. Двамата заедно преминаха през арката на вратата, излязоха навън и прекосиха външния двор чак до мястото, където гостите вече ги очакваха.
Те минаха край насядалите гости, от които се разнесе шепот, изразяващ поздравления, завист или възхвала, за да заемат местата си на първия ред, точно пред сцената. Едва тогава Мика забеляза, че вещицата и гигантският телохранител на Кира бяха седнали точно зад тях.
На задната стена на вътрешния двор на замъка Кираяма самотен страж се разхождаше неспокойно напред-назад и често се спираше, за да се стопли на разпаления мангал. Трижди проклинаше късмета си — веднъж, че се беше родил в тази бедна провинция, втори път, че се беше родил като слуга на господаря Кира, и най-вече — че точно тази вечер му бяха заповядали да остане на пост тук, откъдето едва можеше да зърне далечните отблясъци на фенерите на сватбеното тържество, а единствената гледка пред него включваше огромната отвесна стена на крепостта и скалите под нея, все още покрити с дебел сняг. Острият планински връх, на който беше издигната крепостта, бе толкова стръмен, а мястото за строежа толкова ограничено, че от тази страна дори нямаше външен двор, тъй като скалите представляваха естествена защита за замъка.
Войникът притисна ръце към премръзналите си бузи, попивайки топлината им, след това отново ги протегна към мангала, взирайки се в покритите със сняг скали под краката си. Изведнъж той примигна и разтърка очи, не можейки да повярва на това, което виждаше — девствено белите снежни преспи, които покриваха склоновете надолу, сякаш току-що бяха… помръднали. Нагоре. Към него.