Стражът се отдалечи от мангала, взе оставеното настрана копие и тръгна към тясното мостче, което водеше към светилището на замъка, изградено върху отделна остра скала. От моста можеше да погледне по-добре, трябваше да е сигурен. Ако се окажеше прав, това можеше да промени живота му завинаги. Но ако грешеше и вдигнеше ненужна тревога точно сега, рискуваше да разбере лично дали легендите, които се разказваха за тази стена, бяха верни — разправяше се, че тези, които за наказание са били блъснати от върха й, все още не са достигнали дъното.
Кай крачеше неспокойно из сенките на външния двор на крепостта и се опитваше да намери място, откъдето да огледа Мика по-добре. Беше забелязал да я водят до мястото й на първия ред редом до Кира, но щом се настаниха и тя коленичи на възглавничките, той не можеше да види нищо друго, освен част от красивата бяла качулка на нейното широмуко.
Поглеждайки иззад тобарите, Оиши виждаше идеално Мика и Кира, които седяха точно срещу сцената. На самата сцена музикантите вече заемаха местата си. Окуда — ронинът, който най-много приличаше на Каватаке, се приближи до Оиши и изглеждаше блед, сякаш предпочиташе да се изправи пред цилин, вместо пред тълпа непознати, докато се представя за някой друг, и да помни и казва думи, които не са негови. Успокояващо беше поне това, че сценичният грим на Каватаке прикриваше бледността му.
— Играй така, сякаш животът ти зависи от това — прошепна му Оиши и с окуражително потупване по рамото добави: — Животът на всички нас.
Как ли се чувстваха музикантите и певците в този момент? Те бяха истински изпълнители, тъй като никой от ронините не бе достатъчно запознат с театър но, за да заеме местата им. Каватаке беше избрал да представят военна пиеса от „Сказание за Хейке“, представяща епизод от войната Генпей. Повечето от ронините бяха гледали пиесата или поне бяха чели историята. Драмата, която по-голямата част от публиката едва ли щеше да помни в подробности, не изискваше кой знае какви поетически речи и нямаше почти никакви танци. Освен това Оиши възнамеряваше да я прекрати преждевременно, веднага щом хората му успееха да се справят с поставените им задачи.
Окуда излезе на сцената, облечен като самурай, и Оиши с облекчение забеляза, че само от много близко разстояние си личеше, че човекът е близо до припадък. Окуда се поклони дълбоко на Кира и публиката и се изправи отново. За миг погледът му се спря върху Мика, сякаш дори само фактът, че я виждаше, бе за него като пътеводна светлина насред бурно море. След миг той отново погледна с уважение към Кира и каза:
— Господарю Кира, за нас е чест да ви приветстваме на нашето представление. Нека то да бъде подарък за вашия сватбен ден.
И така представлението започна.
Войникът, който бе решил, че скалите — или поне снегът по тях — се движат, стигна до мястото на крепостната стена, откъдето започваше мостът към светилището. Стъпи на самия мост, за да погледне надолу към скалите и да огледа по-добре терена, където снегът беше помръднал.
Докато се взираше надолу, така и не видя сянката, която се отдели от тъмнината зад гърба му, а една ръка чевръсто запуши устата му, докато другата преряза гърлото му. Сянката блъсна тялото на войника през парапета на моста право в бездната, която зееше под него. Стражът така и не разбра, когато достигна до дъното.
Сянката се материализира под формата на Ясуно, който застана на моста и размаха ръце към покритите със сняг скали долу.
За момент върху безкрайната бяла повърхност не се забеляза никакво движение. След това пластовете сняг се раздвижиха и оживяха, подобно на разбунени призраци, когато тридесетина мъже отхвърлиха настрана прикритията си и по даден от Ясуно сигнал започнаха да се катерят по крепостната стена, образувайки човешка пирамида, намирайки места, където да вкопчат ръцете и краката си между грубо издяланите каменни блокове, които се издигаха над основата от скали.
Щом стигнаха до върха на стената и се прехвърлиха през нея, Ясуно им даде безмълвни наставления и много бързо и тихо мъжете се разпръснаха, избирайки си мишени сред стражите, разположени по протежение на крепостната стена или по края на вътрешния двор на замъка.
Във външния двор представлението вървеше според очакванията на всички, тъй като историята бе преразказ на легенда, която познаваха най-вече образованите хора, както беше предвидил Каватаке.