Ролята на злодея от древната приказка се изпълняваше от ронина Фува, на когото актьорството му идваше отвътре, а и според Оиши осанката му бе най-подходяща за бойното поле. Фува изскочи изведнъж иззад тобарите, облечен в доспехи от онзи период, включващи и генералски шлем със защитна маска, боядисана изцяло в червено, за да олицетворява ярост. Той заповяда на мнимия Каватаке и останалите актьори да паднат на колене.
Кира седеше и наблюдаваше пиесата толкова погълнат от историята и необичайно естествените емоции на актьорите, пресъздавани чрез похватите на но, че дори бе забравил да хвърля по някой одобрителен поглед към Мика, която седеше коленичила неподвижно до него.
Тя, от своя страна, имаше само смътна представа за случващото се около нея и дори не забеляза, че за пръв път Кира не й обръща никакво внимание. Очите й едва следяха движенията по сцената, а умът й бродеше из свои собствени светове — питащ, размишляващ, отхвърлящ ту една, ту друга възможност, докато обмисляше различните сценарии на драмата, наречена нейно бъдеще.
Оиши спря да наблюдава Мика и Кира едва когато Хорибе, облечен в простите черни дрехи на сценичен работник, го подбутна, подавайки му шлем. Оиши подръпна за последен път майсторски изработената и изненадващо здрава броня, която беше облякъл като част от сценичния си костюм, преди да размени един ироничен поглед и кратко кимване с възрастния ронин. След това нахлузи шлема със защитната маска на главата си, така че да се превърне в героя от легендата, а и успешно да скрие лицето си. Накрая пое традиционния лек бутафорен меч от ръцете на Хорибе, дръпна двете поли на завесата и с горда крачка излезе на сцената.
Щом се появи, Окуда/Каватаке, който играеше едновременно разказвач и помощник на актьорите, с облекчение се изправи на крака и започна да напява легендата за мистериозното раждане на героя. Оиши благодари на боговете, че за повечето от хората историята наистина беше бегло позната.
Каватаке беше репетирал пиесата с ронините, докато пътуваха към замъка, и им беше казал, че ако случайно забравят някоя реплика, спокойно могат да импровизират. Истинските актьори задължително разучаваха репликите на ролите си съвсем сами, а цялата пиеса я бяха репетирали заедно само веднъж. Така било най-добре, обясни им Каватаке, тъй като по този начин емоциите на актьорите се запазвали неподправени, а историята оживявала, ако всяко изпълнение в уаби-саби и винаги е малко различно. Имайки предвид високата репутация на трупата, Оиши предположи, че Каватаке сигурно знаеше най-добре.
Представлението тази вечер обаче щеше да бъде уникално само по себе си, ако боговете бяха благосклонни…
Оиши нападна злия генерал, размахвайки с една ръка ветрилото, което всички актьори използваха, а с другата — бутафорния меч, който не бе по-солиден от ветрилото. Цялото му внимание обаче беше насочено към истинския злодей в пиесата, който седеше в публиката едва на двадесет крачки разстояние.
Кай видя Оиши да излиза на сцената, забеляза и че вниманието му беше насочено изцяло към Кира. Направи крачка напред извън сенките, където Чикара можеше да го види, и се запромъква предпазливо напред. Забеляза самурая с демонската маска, седящ на втория ред зад Кира, и вещицата до него. Мика беше коленичила пред нея, непосредствено до Кира, но дори и от това разстояние Кай едва виждаше профила й. Лицето й беше плътно покрито с бяла пудри, и устните й бяха ярко начервени, както подобаваше за дама ни официално събитие, но така тя приличаше повече на героиня от пиесата, изгубила се сред публиката, а изражението й беше замръзнало неподвижно като маска на девица от драма но.
Кай погледна обратно към Оиши на сцената, който се придвижваше бавно към мястото, където стоеше Кира, докато се преструваше, че води импровизирана битка с Фува. Почти беше време да действат. Вдигна поглед нагоре към стражевата кула и мястото, където Чикара чакаше сигнала.
Мика раздвижи леко глава, а очите й блуждаеха, без дори да поглеждат към сцената. Ако беше погледнала, би могла поне да разпознае очите на Оиши, когото познаваше, откакто се помнеше, и така да се досети, че ще се случи нещо неочаквано.
Кай започна да се придвижва внимателно през тясното пространство покрай публиката, притиснал плътно гръб в тобарите, обграждащи пространството около сцената. Опитваше се да стигне по-близо до мястото, където беше коленичила тя. Ако погледът й се зарееше достатъчно далеч от сцената, можеше дори да погледне към него. Там, където седеше, Мика се намираше в опасност не само защото Кира беше до нея, а и заради вещицата и самурая в черната броня, които бяха точно зад тях. Само ако имаше начин да я предупреди…