Кай и Оиши се спогледаха. Нито един от двамата не се наложи да пита другия каква е единствената цел, която би тръгнал да преследва.
— Тръгвай след Мика! — каза Оиши и хукна през преддверието след Кира.
Кай се втурна към коридора, в който беше изчезнала Мика. Изтръска кръвта от острието на меча си, навлезе в коридора и видя още стражи да се събират пред него, сякаш наистина смятаха, че имат и най-малкия шанс да го спрат точно сега.
Оиши отвори рязко плъзгащата се врата и влезе в двореца, където попадна на още по-голям хаос. Ужасените слуги, които вече бяха видели господаря си да тича край тях окървавен, го гледаха ококорено, сякаш беше самият Бишамон — носещият броня бог на отмъщението — който нахлуваше в сърцето на замъка им с меч, от който все още капеше кръв, и поглед, пълен с яростна жажда за възмездие.
Оиши премина право през тях, сякаш те не съществуваха, и едва забави крачки, когато се наложи да посече още един страж, който се опита да му препречи пътя.
Отвори следващата врата, до която стигна, и видя Кира в края на коридора, към който тя водеше, да поглежда назад към него с явна тревога. Оиши се втурна напред, но Кира отвори друга врата и изчезна зад нея.
Докато Оиши стигне дотам, стаята вече беше празна. Той влезе вътре и отвори следващия плъзгащ се панел, който откри, но зад него нямаше и следа от Кира — само стая с още дузина плъзгащи се панели, разположени по всички стени. Оиши разбра, че е навлязъл в лабиринт от свързани помещения и че дори в дома на Кира бяха предвидени специални охранителни мерки, които да объркат враговете му. Този път обаче това нямаше да е достатъчно. Той изруга тихо и отвори произволна врата.
Мика изтича към една изолирана част от вътрешния двор — малко открито пространство, оградено от дворцовите сгради и висока стена с порта. Никога преди не беше виждала това място — през средата му минаваше дълга пътека, обградена от двете страни с две редици големи каменни фенери, високи почти два пъти колкото нея. Предположи, че мястото е предназначено за някакъв религиозен ритуал, който Кира не изпълнява, въпреки че дворцовите слуги даже и сега поддържаха запалени маслените лампи върху гигантските каменни стълбове.
Тази затворена част от крепостта беше добре почистена от снега, но със започването на новия снеговалеж по каменния под и високите стълбове се беше натрупал тънък слой снежец, от който заобикалящото я пространство проблясваше в синьо-бяло и златисто под светлината на фенерите. Мика пристъпи бавно навън в това притихнало кътче, благодарна за възможността да има миг спокойствие, в който да помисли. Огледа се наоколо и разбра, че е съвсем сама…
Но самотата й трая само миг. Чу някой да излиза на двора зад нея и се обърна, сигурна дълбоко в себе си кой ще е там.
Кай. Очите й се изпълниха с облекчение и радост, щом той се спря и я погледна. И тогава тя се спусна към него, а той я взе в прегръдките си, притискайки я така, сякаш никога повече нямаше да я пусне.
— Знаех, че ще дойдеш — прошепна Мика и вдигна поглед към лицето му. Очите му грееха с любовта, която винаги бе виждала в тях, независимо как се опитваше да я скрие той от себе си, а и от нея. Кай нежно докосна бузата й и прошепна:
— Мика.
След това ръцете му я притиснаха към него и той я целуна силно по устните, в очите му гореше дива, неконтролируема страст — като на гладен хищник — каквато тя не бе виждала у него и която нямаше нищо общо с човека, когото винаги бе познавала.
И все пак устните му бяха студени като лед. Нещо в нея се възпротиви, тя го отблъсна и изтри устни, изпитвайки погнуса, примесена със страх. Нещо не беше както трябва, това не беше…
Докато го гледаше удивена и объркана, той отново я придърпа към себе си и притисна устни в нейните. Този път допирът му сякаш я парализира, като че ли с целувката си той искаше да отнеме душата й. Мика започна да се бори, за да се освободи от хватката му, да освободи поне ръцете си…
И тогава Кай се отдръпна рязко. Той се втренчи в нея с невярващ поглед, преди да погледне надолу към гърдите си, откъдето стърчеше дръжката на камата й — същата кама, която бе използвала, за да нарани Кира, камата, оставена й от вещицата.
Кай отново погледна в очите й и сграбчи ножа с две ръце. В погледа му все още се четеше същото недоумение.
Мика продължи да го гледа, а очите й се изпълниха с кипяща като лава ярост, която, изглежда, разтопи измамната му маска — чертите му взеха да се изкривяват и сбръчкват като запалена коприна, разкривайки лицето на китсуне.