В този миг проблесна ослепително ярка светкавица и съзнанието й се завъртя във вихрен водовъртеж.
Мика извика и измъчващото сетивата й чувство я накара пряко волята й да отвори очи, за да види как змията изчезва точно както и вещицата се беше стопила. Този път обаче нямаше и следа от невидимия дух, само тънка струйка дим, която се превърна в мъгла и се изгуби сред падащия сняг. Очите на Мика трескаво заоглеждаха празния двор. Кай също беше изчезнал — нямаше го на мястото, където беше паднал, след като разсече синьото око на змията.
Някакъв звук зад гърба й я накара да се обърне рязко. Затаи дъх от изненада, когато видя Кай, приклекнал на едно коляно зад нея, да се подпира, задъхан, на меча си, докато оглеждаше небето. Странна лепкава кръв покриваше острието на оръжието му от върха до дръжката. Стори й се, че в очите му все още вижда отражението на демона, обгърнат в пламъци.
— Кай? — прошепна тя. Гласът й потрепери дори само от тази единствена дума. Мика не можеше да повярва на очите си, че го вижда приклекнал толкова близо до нея, та можеше да го докосне, когато само преди миг го бе видяла да напада змията във въздуха. Поклати невярващо глава и попита: — Как?
Тя се изправи и се опита да го накара да срещне погледа й.
Той обаче поклати глава и погледна настрани. Изтръска демонската кръв от острието на меча си и го прибра в ножницата. После се поколеба за миг, обърна се и посегна да отметне качулката от главата й.
— Мика, аз… — започна Кай и сведе поглед — искам да кажа, Мика-химе — объркано се поправи той, като отдръпна ръката си и се поклони официално, сякаш двамата бяха напълно непознати. Щом вдигна отново глава, отблясъците на демоничния огън в очите му бяха изчезнали, но колебанието му все още беше там, примесено със загриженост, която граничеше с истински страх за нея.
— Добре ли сте? — попита той.
— Вече съм добре — усмихна се тя в отговор. Вдигна ръка и погали лицето му, после нежно повдигна брадичката му с връхчетата на пръстите си, карайки го да се изправи пред нея. Загрижеността в погледа му се смени с облекчение, когато очите й срещнаха неговите без следа от колебание.
— О, Кай, мислех, че… казаха ми, че си мъртъв! — каза тя и гласът й потрепери при спомена как го беше зърнала за пръв път по време на пиесата, когато бе помислила, че вижда призрак. Усмивката й стана още по-широка.
Кай въздъхна с облекчение и най-сетне се усмихна колебливо, докато тя му се усмихваше с цялото си сърце. Мика така и не повдигна въпроса, който бе невъзможно да му зададе точно сега, дори не можеше да намери подходящите думи. Сигурно е била замаяна или пък твърде ужасена, за да си спомни точно как той се беше озовал до нея.
— Как… го уби? — попита тя и махна с ръка към въздуха и изпочупените фенери.
Кай сведе поглед към катаната си и усмивката му стана по-широка.
— Мечът ми е много добър — отвърна той, сякаш цялата заслуга беше на оръжието му. Едва тогава Мика забеляза, че Кай носеше два меча, а косата му беше вързана назад като на ронин. Изведнъж си спомни за убития цилин и за начина, по който той се беше дуелирал в замъка Ако, и това я обърка още повече. За пръв път, откакто беше пораснала, се запита как Кай се бе научил да убива демони като истински герой от легендите… като тенин.
— Това Мицуке ли беше? Мислех, че… съм я убила — попита и сведе очи към мястото, където беше видяла оставените в снега следи на невидимата лисица.
— Ти наистина я уби — отвърна Кай и проследи погледа й. — Поне в този свят… ти унищожи приемното й тяло и сега нашият свят е затворен за нея. Тя беше много могъща, много стара, но никога вече няма да може да съсипе друг човешки живот — той погледна към камата, която все още лежеше в снега.
— Тогава какво беше това — посочи тя въздуха над изпочупените фенери, — щом не е била тя?
— Това беше нещо… различно — отвърна Кай и лицето му изведнъж се натъжи. — Повечето йокай не искат да имат нищо общо с хората. Когато менящите формата си приемат човешки облик, то обикновено е трик, за да се доберат до нещо, което искат много силно. Йокай не могат да обладават себеподобните си. Но има демони, които се хранят от човешките емоции и те понякога обладават хора — обясни той и отново сведе поглед. — Този, когото видя, се храни с ревност и беше обладал Мицуке.