Стисна дръжката на тенгу меча си по-силно. Всеки самурай вярваше, че оръжието е естествено продължение на душата му. Понякога дори разправяха, че някои мечове имали своя собствена душа — добра или лоша, в зависимост от това колко кръв са пролели и дали тя е била на врагове или жертви. Разправяше се, че душата на такъв меч можела да обсеби и неговия собственик.
Дали мечът на един безсмъртен господар на демоните можеше да даде на човек демонска сила и да го омагьоса достатъчно, че да му помогне да нанесе един-единствен, идеално точен удар, но без да обсеби душата му завинаги?
Кай се съсредоточи върху меча в ръцете си и усети пулсираща болка в белезите на челото си. Не й обърна внимание, както бе спрял да обръща внимание и на всичко останало, но за миг успя да зърне бледата аура, която искреше около острието на меча му. Независимо дали тя щеше да му даде силите да нанесе финалния удар, или щеше да хвърли върху него вечно проклятие, той нямаше друг избор. Отвори съзнанието си за потока на енергията чи, който искреше в ярката аура на меча.
„Да!“ — отговори сам на въпроса си. Усети как нещо в съзнанието му започна да се развива — беше жестоко и изкушаващо усещане, което правеше всичко останало, което знаеше, да изглежда безсмислено. Наясно беше само с това, че беше изключително лесно да разруши в себе си всичко, което желаеше — любовта, надеждата, самоуважението… дори демоническата си същност.
Вече можеше да види лъчистата енергия на йокай, излъчваща се от аурата на врага му. Виждаше мястото, където мечът му беше разрязал омагьосаната черна броня, да проблясва, сякаш отвътре напираха пламъци. Равномерност на магията, която защитаваше демонската същност, беше нарушена. Искаше му се да узнае какво ли виждаше демонът воин в момента от мястото, където стоеше и го наблюдаваше.
В очите зад демоничната маска отново проблесна нещо. Този път и в тях се усещаше някаква тревога. Серисто-жълтите ириси започнаха да светят — отначало съвсем леко, а постепенно около тях се оформи ярък червено-оранжев кръг, сякаш се загряваха на бавен огън. Демонът можеше да разпознае друг демон, когато го види. Кай се засили към него и вдигна меча си, като си забрани повече да се чувства като жертва — беше време той да стане ловецът.
Оиши стоеше и се взираше в подпухналото лице на Кира и в ужасените му очи. На собственото му лице се изписа отвращение, докато продължаваше да държи пред Кира тантото на господаря Асано.
— Време е да разбереш колко огромна бе смелостта на господаря Асано — каза той.
Държеше тантото и чакаше, и от ръцете му капеше кръв. Чакаше да види дали Кира щеше да прояви достатъчно сила на волята, за да поеме отговорност за собствения си живот и да признае злото, което беше причинил на останалите.
Господарят Асано не беше направил нищо, с което да заслужи смъртта си. Той беше подло измамен от Кира и беше пожертвал живота си в полза на другите, показвайки смелост и чест. Беше поел отговорността да защити семейството си и хората около себе си, надявайки се, че с това си действие ще спаси рода Асано и Ако от съдбата, която знаеше, че ги очаква.
Кира направи гримаса и се отдръпна от кинжала, кръвта и всичко, което олицетворяваше той, сякаш сам вярваше, че ръцете му не са изцапани с невинна кръв само защото винаги бе използвал други да свършат мръсната работа — хора или йокай винаги бяха неговите маши.
— Твоят господар се опита да ме убие, докато спях! — изкрещя Кира. — Той наруши законите на страната…
— А ти наруши законите на природата — прекъсна го Оиши и го изгледа отвисоко с безмилостния поглед на Бишамон — самурайския бог на правосъдието. Когато Кира отново не посегна да вземе тантото, Оиши коленичи и обърна острието в ръцете си. После го заби дълбоко в корема на Кира и го дръпна рязко нагоре и настрани, както беше направил господарят Асано, докато самият той против волята си беше наблюдавал последните мигове от живота и страданията на знатния си господар и беше очаквал знак, за да действа, да прекрати агонията му по единствения възможен начин, като убие човека, когото почиташе, уважаваше и на когото вярваше най-много.