— Мика — устните произнесоха безмълвно думата като талисман, тиха молитва и молба, защото гласът му го предаде. Погледна я безпомощен и изведнъж си спомни целия си копнеж, мъката, отчаянието.
— Кай? — отвърна тя, а гласът й трепереше. И в този миг очите й изведнъж се изпълниха със сълзи от радост за това, че молитвите й са намерили отговор. Тя разбра, че единственият страх, който бе изпитвала, беше страх за него — за неговата безопасност, за живота му. А сега вече беше сигурна, че той е оцелял в битката. Лицето й се озари, когато го дари с усмивката, която пазеше само за него — усмивка, преливаща от любов. Беше убедена, че каквото и да направи той, дори и да е демонска магия, това никога няма да разклати вярата й в истинската му човешка същност.
Любов… гордост, удовлетворение, благодарност… Кай усети всичко това да струи от нея, когато отвърна на погледа й. Извърна се от мъртвия демон и демонския меч в краката си и тръгна към нея, а тялото му се изпълни със странно усещане, сякаш вървеше из облаците. Някаква част от него осъзна, че му премалява, но нямаше никаква представа дали от това щеше да се строполи, или беше знак, че е на път към небесата. Мика го пресрещна и зарови лице в гърдите му, сякаш искаше да разбере единствено дали сърцето му все още биеше. Помисли си, че я чува да изрича: „О, мой тенин“, но в това нямаше смисъл.
Знаеше единствено, че най-накрая я държеше в прегръдките си, и за миг съзнанието му се изпълни с абсолютен покой.
Ясуно и останалите мъже заедно е Чикара, Хорибе и другите ронини, успели да избягат от външния двор, се биеха почти притиснати до стената. Войниците на Кира имаха явно числено надмощие и ги бяха принудили да отстъпят, изблъсквайки ги почти до стената на двореца. Вече нямаше накъде да се обърнат. Единствено непобедимите мечове на тенгу бяха успели да ги опазят живи и все още биещи се толкова дълго време. Въпреки това ронините вече бяха на предела на собствените си човешки сили и нямаше да издържат още много.
Те се скупчиха близо един до друг в обагрения с кръв сняг, а самураите на Кира настъпваха все по-близо, готови да сломят защитата им от всички страни.
И тогава хората на Кира изведнъж спряха да настъпват. Свалиха оръжията си и започнаха да отстъпват назад, а по лицата им се изписаха изумление и ужас.
Ронините се спогледаха объркани и за момент твърде неориентирани, за да разберат, че стражите не се взираха в тях, а в нещо зад тях.
Оиши.
Оиши се появи на входа на двореца и спря на върха на стълбището. В едната си ръка държеше за косата отрязаната глава на Кира, а в другата стискаше кървавия танто. Стоеше неподвижен и се взираше в тълпата вражески войници.
Над двора легна тишина, плътна като навалелия сняг. Чуваше се единствено глухото плющене на знамената, развявани от вятъра. Оиши стоеше над обкръжените си мъже с лице към самураите на Кира, държейки високо главата на господаря им, така че да я видят всички. Остана така неподвижен и очакващ реакцията им, очакващ облака от стрели, копия и мечове, който щеше да затвори кръга на отмъщението, така че по-великият кръг на живота да продължи безпрепятствено по своя път.
Но нито една стрела не полетя към него, не се вдигна нито едно копие или меч. Нито един от враговете им не пристъпи към някой от хората му. Всички те просто стояха и го гледаха втренчено как се е изправил пред тях, облечен в театралната броня на техните предци воини и вдигнал високо отрязаната глава на техния даймио. Изражението му не показваше нито страх, нито капка съмнение — само праведния гняв на свещената справедливост, въздадена от Бишамон.
Шокът и ужасът по лицата им постепенно се смениха с нещо друго. Един по един те започнаха да хвърлят оръжията си и да падат на колене в снега, покланяйки се в знак, че се предават.
Кай и Мика също се появиха на входа на двореца, като той се беше облегнал тежко на рамото й и едва пристъпваше, на лицата им се изписа несигурност при внезапно настъпилата тишина, която бе заменила шума от битката. Двамата се изправиха заедно на входа, а в очите им се четеше удивление, докато гледаха как ронините изведнъж наобиколиха Оиши, който все още държеше високо отрязаната глава на Кира, докато победените самураи се прекланяха в краката му.