Рядко се срещаше човек, който можеше да открие наличието на чи. Малцина дори можеха да приемат идеята, че подобна способност съществува. Повечето хора винаги щяха да си останат невежи и да се страхуват от всички йокай, защото никога не биха могли наистина да ги разберат.
Но цилин обикновено бяха едни от най-миролюбивите живи същества. Само ако нещо брутално нарушеше крехкото равновесие на тяхното съществуване, можеха да бъдат други… Ако нещо такова се случеше, те бяха сред най-мощните манипулатори на чи енергията в света и тяхната разрушителна ярост можеше да бъде невъобразима…
Кай никога досега не бе чувал някой от тях да се е спускал толкова далеч от планинските върхове, да е нахлувал в земите на хората, камо ли да е вилнял из селата и нивите като този, който те преследваха, който събаряше сгради, унищожаваше посеви, разкъсваше животни, даже и хора.
И защо, в името на всички богове, си бе избрал земите на господаря Асано, който, доколкото бе известно на Кай, далеч не беше от най-лошите хора, а според личното му мнение бе един от най-добрите.
Останал назад с носачите и селяните, Кай приклекна мълчаливо със затворени очи, като слушаше и пробваше вкуса и аромата на вятъра, опитвайки се да принуди другите си сетива да му кажат онова, което бе невъзможно да види от мястото, където бе изоставен.
Тъй като му бе забранено да докосва истинско оръжие и да язди кон, той бе безпомощен като всички около него да предотврати някоя беда, която можеше да се случи нагоре по планинския склон. Нито един от селяните, които чакаха близо до него, не беше участвал досега в такъв лов, както не бяха участвали и самураите. Но пък и те рядко бяха лично заинтересовани от залавянето на плячката. Въпреки това, както и на Кай, на тях им бе наредено да останат тук, точно както им бе отредено място в живота, и засега те изглеждаха съгласни да останат на него.
Ловците наближиха неравния връх на хълма, навлизайки в участък, забулен с плътна утринна мъгла, която още се задържаше сред гъстите дървета и стърчащите сиви скали. Те бяха принудени да държат изкъсо юздите на неспокойните си коне, за да ги принудят да вървят бавно, както правеха при нормални обстоятелства, докато си проправяха път през неравния, скрит от мъглата терен.
Гърлото на Оиши се бе свило от напрежение, докато в главата му се въртеше неизреченото предупреждение на Кай. Внезапно го обзе несигурност дали бе постъпил правилно, като го бе пренебрегнал: конете бяха по-нервни и трудни за удържане и това не можеше да се отдаде само на опасния терен и дори на свръхнапрегнатостта на техните ездачи.
„Щом животните се страхуват, значи там има нападатели. Сун Дзъ ли бе казал това?“ Не всички врагове бяха човешки същества. Ако бе допуснал да поведе господаря Асано към опасност заради своята гордост…
Не можеше да различи нищо сред обраслите с мъх скали, гъстите храсталаци и надвисналите клони на дърветата. От постоянно движещите се валма мъгла имаше чувството, че светът се е превърнал в изумрудена мъглявина. Конят му спря, без да му е давал команда, вирна глава и наостри уши.
Изведнъж Оиши също чу звуците, идващи някъде отпред — звуци, които не приличаха на нищо, което бе чувал досега. Бяха като дрезгаво ръмжене на някакъв невъобразимо огромен звяр; гърлени звуци, прекъсвани от остър пукот, сякаш някой чупеше на две дървесни клони. „Не, клони… кости. То се храни с нещо…“
Самураят се обърна към господаря Асано, опитвайки се да прикрие дълбоката си загриженост, и каза:
— Тоно, позволете да изпратя няколко мъже напред.
Доловил така или иначе неговото безпокойство, Асано се усмихна, за да го успокои.
— Прекалено много се тревожиш — отвърна той и Оиши видя как в очите му проблесна бойният дух на самурая — желанието да се бие срещу един наистина достоен противник поне веднъж, преди да умре. — Изпрати две групи! — нареди господарят и махна с ръка. — Докарайте го насам.
Оиши предаде заповедите му и ловната дружинка веднага се раздели, като част от ездачите предпазливо обградиха гъсталака пред тях. Стрелците свалиха от рамо лъковете и нагласиха стрелите в готовност за стрелба. Ездачите, въоръжени с прави копия и нагината, стиснаха по-здраво дръжките им.
Когато всички ловци заеха позиция, Оиши кимна на своя адютант Хазама. Той вдигна до устата си един старинен рог от слонова кост със сребърен обков и го наду. От рога прозвуча най-смразяващият кръвта животински вик, който накара Оиши да стисне зъби.