През тялото му премина силна вълна от емоции, щом си припомни онзи ден — макар да бяха минали няколко седмици, на Оиши му се струваше, че оттогава са изтекли години. Осъзна, че ако тогава не беше играл отчаяната роля на обезсърчен човек, за да свали гарда на войниците на Кира, може би щеше да е убил този нещастник на място заради нанесената му обида… той все пак беше само селянин.
Единствено старателното планиране на всички подробности около отмъщението над Кира заради господаря Асано и заради самия него — заради всички тях — беше успяло да запази разсъдъка му, за да оцелее през всички месеци на трудности и пълна изолация. През цялото това време обаче той не беше научил нищо повече за себе си, освен това колко дълбоко в душата му можеше да стигне изгарящият огън на омразата.
Но сега… Оиши погледна към мъжа, коленичил в краката му, и видя просто един човек — нито чудовище, нито нечовешко създание, което имаше право да убие по своя прищявка просто защото той се беше родил самурай, а другият човек не бе имал този късмет.
Човекът беше просто селянин… и все пак чувството му за чест бе толкова силно, че дори жалкият акт на злоба, който бе изпитал спрямо някого, когото бе сметнал за страхливец и предател, сега го изпълваше с толкова дълбоко съжаление, че предпочиташе да умре от срам.
— Опростен си — тихо каза Оиши, наведе се и хвана мъжа за рамото, за да го накара да се изправи. — Животът ти е дар от боговете, както и животът на всички останали. Отсега нататък го използвай по начин, който да си заслужава.
Мъжът отстъпи назад от пътя, все още не вярвайки на случилото се, и едва успя да прошепне няколко думи за благодарност.
Оиши усети, че нечия ръка го докосва по рамото, и вдигна поглед. Госпожица Мика му се усмихваше.
— Кураносуке Оиши — обърна се тя към него, наричайки го с бившата титла на главен васал и най-доверен съветник на баща й, — мислех, че моят баща не би могъл да бъде по-горд с вас, отколкото беше за това, че до последния му дъх се подчинявахте на желанията му, както и за това, че му служихте толкова добре и след смъртта му. Оказа се обаче, че съм грешала. Сега вече той не би могъл да е по-горд с вас!
Лицето на Оиши почервеня от смущение, той сведе поглед и поклати глава, но не точно, за да отрече казаното, след което тръгна отново край нея.
Вдигна глава още веднъж, когато усети, че нещо в звуците и цялостното настроение на тълпата край тях се промени. Видя как израженията на хората наоколо изведнъж започнаха да се променят от угрижени и засрамени към удивени и доволни, а накрая всички излъчваха някаква празничност. Постепенно се осмелиха да говорят на висок глас и много скоро хората започнаха шумно да приветстват завръщането на господарката Асано и да възхваляват смелостта на нейните верни васали.
Тълпата пред тях се раздвижи и изтика напред някого. Фигурата се открои достатъчно ясно, така че Оиши да я разпознае: Рику.
Лицето му грейна от почуда и радост, щом видя сълзите от щастие, бликнали от очите й, и щом усети гордостта и копнежа, който искреше в тях. Тя отвърна на усмивката, която грееше на лицето му, а долната й устна потрепери от едва сдържаното вълнение. Жена му обаче не се втурна да го прегърне, запазвайки неговото и нейното собствено достойнство като истински самурай. И все пак тя беше и завинаги щеше да си остане само неговата любяща жена.
Очите и усмивката й след това срещнаха погледа на господарката Асано, яздеща до Оиши. Мика също се усмихна в отговор на Рику, сякаш това, че я виждаше, беше и последното доказателство, от което се нуждаеше, за да повярва, че най-после се беше завърнала у дома.
Щом те двамата подминаха напред, Рику вече се оглеждаше сред редиците от ронини след тях, докато очите й най-накрая попаднаха на Чикара.
— Чикара! — извика го тя.
Момчето вдигна глава и на лицето му разцъфна щастлива усмивка, а в погледа му грейна вълнение. Кай, който вървеше до него, го изблъска леко към края на колоната и този път, независимо дали беше самурай или не, майка му не се посвени да наруши достойнството му, а изтича към него и го грабна в прегръдките си, притискайки го силно към сърцето си. Вдигна поглед към Оиши, а в очите й се четеше безмълвна благодарност за това, че беше върнал сина им жив и здрав.