Когато зовът на рога и неговото ехо заглъхнаха, в цялата гора настъпи зловещо мълчание. Не се чуваха необясними звуци, които можеше да издава само един цилин, нито дори птича песен. Тишината трая може би секунди, но им се стори безкрайна.
Внезапно с оглушителен трясък целият храсталак, покриващ склона пред тях, сякаш оживя, когато едно чудовище, по-страховито от всичко, което Оиши някога си бе представял, изскочи от прикритието си и се спусна с гръмогласен рев към тях като лавина.
Звярът беше два пъти по-висок от човек на кон и по-масивен от скално свлачище. Той имаше два чифта рога: единият бе на челото и приличаше на копия, готови да пронижат нападателите, а другите два рога, разположени от двете страни на главата му, бяха назъбени като ствола на ударено от мълния дърво и извити под такъв ъгъл, че да прободат всеки, който го нападне отстрани. Ударът от някое от неговите копита можеше да осакати ездач заедно с коня му; същото можеше да направи и подобната на камшик опашка, която бе по-дълга от тялото му.
„И нещо не е наред с него“ — помисли си Оиши, почти забравил да диша, докато гледаше как то приближава. В трите чифта зачервени очи пламтеше безумие и то оголи зъби като ножове, когато се хвърли срещу тях; уродливото лице бе лишено от козина, кожата бе груба и осеяна с тъмнозелени и пепелявосиви петна като покрит с лишеи камък, а бакенбардите приличаха на пипала.
Гривата му бе сплъстена от мръсотия и така нашарена с яркооранжево и ръждивочервено, че Оиши не можеше да каже дали това се дължеше на засъхнала кръв или на заболяване.
Кожата на звяра бе покрита с твърди оранжеви и зелени люспи, сякаш цялото му тяло бе обвито в нещо като бляскава броня. Съществото беше като олицетворение на всички обезумели горски духове и изглеждаше невъзможно да се открие по него място, където човек да забие копието си.
Оиши дръпна юздата на коня си, така че да направи остър завой, принуждавайки господаря Асано да направи същото, и пришпори животното нагоре по един хълм, далеч от пътя на цилин. Останалите ездачи се опитаха отчаяно да обърнат конете си, така че да не си препречват взаимно пътя и да избегнат идващия срещу тях звяр, но хлъзгавите скали и стръмните склонове ограничаваха движенията на животните.
Стрелците пуснаха градушка от стрели, когато цилин премина между тях, но със същия успех можеха да хвърлят и сламки по него. Стрелите не оказаха по-голям ефект от убождане с игли, само дето още повече разяриха звяра. Оиши видя как Башо — воин, едър и силен като сумист, заби извитото острие на нагинатата си в страната на цилин, но копието падна от люспестото му тяло, сякаш върхът му дори не бе пробил кожата.
Ясуно остана на мястото си в средата и Оиши се досети твърде късно за самоубийственото му решение да убие сам звяра. Но явно този ден той не беше по-благословен или прокълнат от боговете, отколкото всеки друг човек на хълма, защото цилин смени посоката, минавайки зад гърба му, и самураят не успя дори да забави устрема му.
Ловците нападнаха цилин от всички страни, когато той с рев се втурна сред тях, като използваха всички оръжия, с които разполагаха, но чудовището ги помете, сякаш бяха перушинки. И тогава Оиши осъзна, че звярът идва за него… не, не за него, той се бе насочил право към господаря Асано, който бе точно зад него, сякаш маниакалната лудост го водеше единствено към владетеля на Ако.
Жребецът на Асано също разбра това и ужасѐн, рязко се изправи на задните си крака, а докато се мъчеше да се задържи на седлото, ездачът му нямаше дори свободна ръка да се защити.
Осъзнавайки опасността, която грозеше господаря му, Оиши подкара напред своя също толкова непокорен кон. Той изкрещя с пълно гърло, за да привлече вниманието на цилин.
В последната секунда звярът се отклони от господаря Асано и се втурна към него. Оиши замахна с копието си към чудовището, но върхът му се счупи в рогата на цилин. Той го хвърли на земята и измъкна катаната си.
Но демонът не се обърна назад — той вече го беше подминал и с огромен скок прескочи последната редица защитници, воден сега единствено от безсмисленото желание да избяга от техния капан.
В ниското Кай и скупчените до него селяни слушаха с нарастващо недоверие и ужас невидимата битка, която се вихреше в планината над тях. Дори той не можеше да открие никакъв смисъл в хаоса от викове и трясъци, внезапните писъци на хора и цвилене на коне, съчетани с грохота на невероятно унищожение, при което цели дървета изчезваха в облак прахоляк и листа.