Но този път раната, която бе получило чудовището, се оказа фатална. Цилин залитна и падна на колене, неспособен да се изправи отново.
Въпреки че му се зави свят от силната болка, Кай се насили да се изправи на крака. Кръвта напои протритото му памучно кимоно, когато тръгна, препъвайки се, към падналия цилин, подтикван от някакъв необясним импулс.
Той се спря пред огромната глава, опитвайки се да стои в полезрението на трите чифта очи. Червеният блясък на лудостта вече ги напускаше; докато се взираше в тях, те потъмняха и се изпълниха с кротка печал, под която Кай съзря дълбините на вековна мъдрост.
Докато главата му се отпускаше към земята, цилин го погледна смирено, без злоба, сякаш си спомняше покоя, който бе изпитвал като че ли в някакъв друг живот. Въпреки агонията, той трябваше да е вътре в него, заклещен в това обезобразено тяло, защото Кай все още усещаше присъствието на благородното същество, което някога е бил. Разсъдъкът му постепенно се възвръщаше — наближаващата смърт го освобождаваше от неописуемото проклятие, което му е било наложено.
Страданията му бяха на път да приключат — Кай усети духът му да преминава през него към голямата спирала на времето, която винаги се движеше към бъдещето. Изпълнен със състрадание и разкаяние, той вдигна треперещите си ръце към покритото му с петна чело в безполезен жест на извинение. Тъмните очи на цилин се навлажниха, сякаш се напълниха със сълзи, докато Кай се мъчеше да си спомни и да каже думите на древна благословия, за да облекчи преминаването му от този свят обратно в духовния.
Огромната глава на звяра клюмна още повече, докато се отпусна неподвижно на земята. Кай видя белезите от отвратителното злокачествено заболяване, което бе увредило плътта и разума му, да проблясват и да изчезват, сякаш всичко, което се бе случило, е било само един кошмарен сън, който бе изчезнал, докато неговият дух се събуждаше за нов живот в някакъв непознаваем свят.
Кай погледна надолу, тъй като паренето, причинено от капките отровна кръв, които го бяха пръснали, изчезна. Петната по кожата и облеклото му се превърнаха от катраненочерни в златисточервени, които засияха със същото мистериозно сияние, с което висящата на мръсни кичури грива на цилин възвръщаше предишния си облик — пищна яка от лъскави златисти косми.
Кай с усилие се раздвижи отново и най-накрая стигна до мястото, където неговата катана стърчеше от врата на звяра. Той хвана с две ръце дръжката и издърпа меча колкото се може по-внимателно.
И когато се изправи с катана в ръка, най-сетне си даде сметка, че зад него има някой — някой, който бе стоял там известно време, наблюдавайки всичко, което той бе направил.
Кай се обърна, озовавайки се лице в лице с Ясуно, който погледна първо към меча в ръцете му, а след това към лицето му. Очите на самурая пламтяха от гняв и унижение; гласът му трепереше от злоба, когато каза:
— По-добре да бях убит от това животно, отколкото да бъда спасен от мелез.
Кай погледна към катаната и стоя загледан в нея, без да я вижда, докато обмисляше думите му. После, без да вдига очи, се поклони дълбоко и протегна меча.
— Не съм направил нищо — изговори думите с особено чувство, което превръщаше традиционния израз на негодувание в обет за мълчание.
Ясуно грабна меча от ръцете му, сякаш той държеше собствената му душа. Кай бе наясно, че самураите считаха двете за едно и също нещо, но не знаеше защо.
Изражението на Ясуно стана още по-мрачно, когато до тях долетя шумът от приближаващи ездачи; скоро останалите самураи се показаха между дърветата. Ездачите заобиколиха двамата мъже и убития цилин, обхождайки с поглед трите фигури. Очите им едва се спряха на Кай, въпреки факта, че той не коленичи тържествено поради твърде силните болки, които изпитваше. Погледите им се задържаха на мъртвия цилин, преди да насочат цялото си внимание към Ясуно, който стоеше с кървавия меч в ръка — очевидно всички предположиха, че той е убил звяра с него.
Господарят Асано излезе напред, минавайки през кръга от самураи. Кай почувства, че го залива вълна на облекчение, като видя, че господарят му е жив и невредим.
Асано погледна от мъртвия цилин към Ясуно, приемайки като останалите, че именно той е извършил геройството. Със суровата усмивка на воин господарят им каза:
— Сега ще трябва да го отнесеш у дома, Ясуно.