Всички останали самураи избухнаха в смях на облекчение и триумф, всички, с изключение на Ясуно, който се поклони ниско на господаря Асано, за да скрие факта, че дори не се усмихва.
— Ако ти е много задължен — каза Асано, говорейки напълно сериозно. Той прие с кимване поклона на Ясуно, а лицето му изразяваше същото облекчение и възхищение, каквото се бе изписало по лицата на другите мъже. — Най-после можем да приемем без страх шогуна.
„Посещението на шогуна!“ Кай съвсем бе забравил за него, защото то не го засягаше лично. Нищо чудно, че господарят Асано се е чувствал така принуден да приключи днес с лова, че бе пренебрегнал дори здравия разум.
Кай започна да отстъпва назад, като внимаваше да не се спъне, докато се движеше между ездачите, събрани около мъртвия цилин, опитвайки да се слее отново с групата селяни, които гледаха от почтително разстояние, преди господарят Асано да забележи, че е там. Днес той не спечели слава, но пък и не беше искал. „Не и тук. Не и по този начин“. Кай погледна към мъртвия цилин. Той само искаше да изчезне.
Но докато отстъпваше, закачи ножницата на катаната на Оиши. Той се дръпна стреснато и Оиши погледна надолу; главният васал просто изглеждаше раздразнен, а не разгневен, че някакъв селяк е докоснал нещо толкова ценно като ножницата му. Но изражението му се промени, като разпозна Кай и видя раните по тялото му — златистата кръв на цилин още покриваше ръцете и дрехите му. По лицето му си пролича, че е озадачен. Той погледна към Ясуно и Кай видя, че изражението му пак взе да се променя.
— За Ако! — извика господарят Асано и вниманието на Оиши бе привлечено от възторжените викове на другите мъже. Когато отново погледна назад, Кай беше изчезнал.
Кай седна на един дънер, далеч от погледа на Оиши и останалите, и смъкна кимоното от раненото си рамо. Той изрови с пръсти парче обрасла с мъх глина и го натъпка в раната на гърба си, където го бе промушил цилин. Едва достигна мястото със здравата си ръка; от болката при движението му се доповръща. Той захапа ръкава си, за да не се издаде с някой стон.
„Налага се да го направя“. Някои от другите му рани също бяха дълбоки и се нуждаеха от грижа, но можеха да почакат. Болеше го навсякъде и той почти беше забравил какво е усещането… но знаеше от горчив опит, че това няма да го убие. Обаче от раната на гърба му вече бе изтекла твърде много кръв и ако не направеше нещо, нямаше да издържи дългия път пеша обратно до замъка Ако.
Отново погледна към трупа на цилин, като му се искаше това да е за последен път. Но знаеше, че ще помни цял живот неговата смърт и преобразяване. „За Ако!“ Внимателно облече кимоното си. Беше невероятно изтощен и единственото, което искаше, бе да се прибере у дома и да е в безопасност.
Рязко се обърна на мястото си, защото усети, че в него са втренчени нечии очи, но този път не бяха човешки.
Бялата лисица, която бе видял преди, се беше върнала. Тя седеше зад него и го наблюдаваше с интерес, който изглеждаше изнервящо съзнателен, и този път той забеляза, че едното й око е червеникавокафяво като на истинска лисица, но другото е ледено синьо.
Китсуне… преобразяващ се йокай, притежаващ твърде много магически умения, за да се изредят по име, който обикновено се явяваше под формата на лисица. Сега, като се вгледа в нея, Кай видя трептящия въздух — почти като аура — около лисичото тяло. Снежнобелият цвят показваше, че е древен дух, притежаващ голяма мощ. Зачуди се какво ли го бе привлякло тук — дали не беше цилин?
Лисицата го погледа още малко, почти замислено, преди да се обърне и да изчезне в гората, като разпръскваща се утринна мъгла.
2.
Гледката към Хоншу от небето наистина предизвикваше възхищение и беше нещо невиждано досега от човешки очи. Далечното море чезнеше в безкрая, превръщайки се в част от прозирното синьо небе; преливащото в различни нюанси зелено на нивите и бамбуковите горички ставаше по-тъмно, когато стигнеше до дърветата на Тъмната гора, които покриваха все по-стръмните хълмове, а отвъд тях се редяха веригите на сиво-виолетови планини със заснежени върхове.
Пролетната зеленина в низините се отдръпваше като плискащите се вълни по далечния бряг на океана, докато тя продължаваше да се издига все по-високо над все по-планинската земя отдолу. Тук-там между дърветата проблясваха петна от сняг, бялото постепенно изместваше зеленото, а тъмните пространства на голите скали нахлуваха все повече и повече в царството на живите същества.