Когато на хоризонта изникна замъкът Кираяма, неговите каменни крепостни стени сякаш бяха единственото нещо, строено някога от човека сред бяло-сивата пустош, която изпълваше сега цялата гледка от небето.
Стражите, които наблюдаваха от стените и кулите на замъка, не забелязаха нищо, когато китсуне достигна целта си; само един кратък проблясък на светлина отбеляза нейното спускане, когато тя пристигна в замъка. На дневната светлина аурата на лисицата не бе нищо повече от отражение на слънчев лъч върху леда.
Постовите рядко поглеждаха нагоре, където никога нищо не се виждаше, освен някоя прелитаща граблива птица. В земите долу също рядко се мяркаше жива душа преди пролетта; само диви животни прекарваха зимата в тези планини и малцина хора или други живи същества се приближаваха до замъка без основателна причина. Що се отнася до хората, дори завладяването на владенията на замъка рядко бе достатъчна причина. Пазачите обръщаха повече внимание на живителната топлина на жарта в мангалите, край които се събираха повече от всякъде другаде.
И така, както винаги, снежнобялата лисица пристигна в замъка незабелязано и без предизвестие, изприпка по каменния под на преддверието, а сянката й пробягваше по стените на светлината на факлите. Всяко движение сякаш променяше външността й, но не така пълно, както тя самата се преобразяваше с всяка своя крачка, и когато стигна до входа на главната кула, слугите и придворните, които я зърнаха да минава, видяха само това, което очакваха да видят — Мицуке, зашеметяващо красивата, чувствена спътница на господаря Кира.
Те не можаха да се въздържат да не я гледат, когато тя се заизкачва по стълбището, водещо към личните покои на господаря им — движенията й бяха така грациозни, сякаш не стъпваше по стъпалата, а се рееше над тях. Както винаги, Мицуке носеше кимоно и връхни дрехи от най-фините тъкани, с изящни мотиви и десени в цветовете на гъстите гори в началото на лятото: златистозеленото на огряна от слънцето трева, кадифено зеленото на обраслите с мъх камъни по брега на потока, синьото на небето, изпъстрено с разлистени клонки.
Тя можеше да не им каже нито дума и да мине между тях, сякаш изобщо не забелязва присъствието им, но само нейната поява, зърването на омагьосаното й облекло, като че ли ги омайваше и те изпитваха чувство на задоволство. Цветовете и ароматът, който я обгръщаше, им припомняха, че пролетта отново ще настъпи дори и на тези мрачни върхове — както в крайна сметка винаги се случваше — само ако потърпяха още малко.
Както изглежда, тя бе омагьосала по същия начин и техния господар, но най-вече го бе променила. Когато беше с него, раздразнителността му изчезваше и това им даваше така желаната възможност да си отдъхнат от пристъпите му на гняв и разочарование, които явно бе прикривал добре, докато беше в двора на шогуна.
Китсуне отвори вратата към личната спалня на господаря Кира тихо, но без колебание, без да се покланя раболепно, както мъжките индивиди сред хората очакваха от жените си, а даймио очакваше дори от самураите, които му служеха.
Тя огледа осветената от фенери стая, търсейки господаря, на когото служеше напълно доброволно и по-лоялно от всеки човек.
Странните й очи — едното с червеникавокафявия цвят на есенната шума, а другото ледено синьо като зимното небе — го откриха изтегнат на татамито под кожена завивка, която се спускаше на дипли около мангала, отопляващ средата на стаята, като съсредоточаваше топлината му около тялото на Кира. Тя се приближи тихо като лисица и се загледа в лежащия мъж, който изглеждаше заспал.
Когато спеше, лицето му бе кротко като на дете, но никога не бе такова, когато беше буден, изгарян от амбиция, която пламтеше в очите му като жарава.
Той беше най-красивият мъж, когото бе виждала — със землистокафяви очи, лъскава, черна като гарваново крило коса, съвършени черти, с нежната му страст, когато се любеха, като че ли само тогава забравяше почти дивия копнеж, който терзаеше душата му през останалото време. Мицуке не знаеше кое от всички тези неща — или рядката комбинация от тях — бе пленило сърцето й в мрежата на страстта. Дори не бе осъзнала в какво е въвлечена, защото това беше много неочаквано и необичайно.
Той бе омагьосан от нея в мига, в който я видя, каквато бе нейната цел, и това бе напълно очаквано. Ала след това тя откри с огромна изненада, но не и с тревога, че омагьосването е било взаимно. Мицуке предположи, че той самият е бил китсуне в някакво свое предишно въплъщение.