Тя срещна непреклонния му поглед и разтревожена, отмести очи от неговите. Съдба… Той толкова твърдо бе решен да се опълчи срещу своята, да я промени изцяло, ако може. Само един човек можеше да бъде толкова наивен и арогантен, че да прекара целия си живот, мъчейки се да промени това, което не можеше да бъде променено, освен от някои изключителни събития.
И въпреки това, поради слепотата си за чи енергията, хората бяха единствените същества, които имаха потенциала да сътворят събития, така хаотични, че да доведат до промяна на собствената им съдба. Като онзи селянин днес, който бе убил цилин без чужда помощ: за човек, той бе наистина талантлив в способността си да борави с чи енергията. Каква ирония, какъв типичен пример за непонятната воля на боговете да пропилеят такава благословия, давайки я на такова същество.
Но тя бе убедена, че същият дар, съчетан с решимостта да се опълчи срещу бъдещето си, правеше господаря Кира такъв, какъвто беше — единственото човешко същество, което можеше да обича, даже нещо повече: доброволно да му посвети магическите си способности.
— Не можеш да превземеш Ако със сила. Владетелят му е умен и прозорлив, хората му са безстрашни бойци и са му невероятно предани… — Мицуке се поколеба. — Но можеш да го превземеш, като пречупиш духа им — тя протегна ръка и нежно докосна бузата му с пръсти и този път той не я отблъсна, даже притисна лице към топлата й длан, докато гледаше очаквателно към нея.
— След три дни всички погледи ще бъдат насочени към Ако — каза тя тихо, но със смъртоносно обещание в гласа. — Ако моят господар пожелае, триумфалният миг на Асано ще се превърне в негов крах.
— Как? — тялото на Кира се напрегна, той вдигна глава, а в очите му отново заблестя пламъкът на амбицията.
Мицуке сви рамене и свободно падащата й коса се люшна на вълни край раменете й.
— Всеки човек си има слабост — прошепна тя, възвърнала своята самоувереност, като внимаваше да не допусне той да надникне твърде дълбоко в нейните очи. — Асано има дъщеря. Тя е единственото нещо, за което е готов да даде живота си — Мицуке едва забележимо се усмихна.
Кира най-сетне отвърна на усмивката й, прегърна я и я притисна към себе си. След това я целуна с цялата си страст, за която тя копнееше…
Ловната дружинка се връщаше в замъка Ако с приповдигнато настроение и на всички мъже нефритено зелените оризища по протежение на долината и стръмните терасирани склонове, както и сапфирената лента на реката, отразяваща синьото небе, никога не им бяха изглеждали по-красиви. Навсякъде вишневите дървета бяха отрупани с цвят — от най-простичките бели цветчета с петлистно венче до кичестите съцветия в наситено коралово, които блестяха като рубини на слънчевата светлина. Самият Ако сякаш ги приветстваше с добре дошли у дома след победата им над чудовището, което бе застрашило с унищожение както земята, така и хората, които я обитаваха.
Мика вдигна поглед от насядалите в кръг, облечени в черни дрехи съветници, с които тя се съвещаваше от няколко дни, когато синът на кару — младият самурай Оиши Чикара, пристигна с непристойна припряност в долния двор, където подготвителните работи бяха на приключване. Чикара огледа мястото, където беше изградена арена за турнира по бойни изкуства — главното събитие на празненствата, посветени на посещението на шогуна, сякаш търсеше някого. Търсеше нея, беше сигурна в това.
Заобиколена от толкова изключително възпитани мъже, тя не посмя да извика или да му помаха, въпреки че Чикара — така приличащ на баща си от времето, когато той бе новоизпечен самурай и горд помощник на кару — събуди у дъщерята на даймио порива на импулсивното малко момиче, което още живееше в нея.
Сега тя беше зряла жена и заради баща си — както и заради самата себе си — никога не би допуснала да прояви и най-малкото невнимание към най-вещите консултанти, които можеха да се примамят с пари да дойдат тук от Едо.
Потискайки усмивката си, тя грациозно пооправи ръкава си, като се увери, че гербът с кръстосани ястребови пера на клана Асано се вижда ясно на връхната й дреха. Чикара скоро щеше да го забележи, а радостното изражение, което бе видяла на лицето му, бе достатъчно да я успокои, че може да изчака дотогава, за да чуе новините, които й носеше.
Един-двама от съветниците погледнаха към нея, докато тя пооправяше ръкава си, така че да се вижда по-добре фамилният герб. Оформлението му бе символ на дълга славна история, датираща още от времето, когато ястребовото перо се бе давало на мъж, заслужил да стане самурай заради смелостта му в битка, или на военачалник, спечелил победа на бойното поле.