Мика търпеливо върна вниманието си върху плана за местата на гостите, който съветниците бяха разгърнали за нейното одобрение.
— Къде сте предвидили да седне дворцовият управител? — попита тя, като че ли нямаше нищо по-важно в ума си.
— Между Негово Височество и господаря Асано, Мика-сама — отговори един от съветниците, като посочи мястото на схемата, — но трябва баща ви да одобри плана.
— Той е одобрен — каза твърдо Мика. Тя вдигна ветрилото си, което също носеше герба на фамилията Асано, а след това го затвори с рязко движение, напомняйки им с този жест, че баща й я е упълномощил да отговаря за подготовката. Това не беше само негова прищявка, но и нейно дългогодишно законно право да се разпорежда с неговия замък и земите му, което бе добре известно на съветниците, както и на нея самата.
На Мика й бе предоставена пълната власт да говори от негово име, когато бе принуден спешно да потегли с въоръжен отряд по следите на чудовището, появило се внезапно в земите на Ако, което бе започнало да тероризира населението и да опустошава нивите и бе нарушило подготовката за посещението на шогуна.
Колкото по-малко знаеха съветниците за това, поне докато не чуеха новината за успешното приключване на лова, толкова по-добре. Тя не се съмняваше, че ако чуеха подробностите по-рано, те щяха да избягат обратно в Едо, за да бъдат в безопасност в столицата, където планираното посещение на шогуна в Ако веднага щеше да бъде отменено.
Мика си пое дълбоко дъх и добави:
— С изключение на една подробност. До баща ми ще седне Сакай-сама, а не Кира-сама.
— Кира-сама е един от най-могъщите владетели в страната — възрази един съветник.
„Най-влиятелният политически манипулатор в двора на шогуна“ — поправи го тя наум. И баща й съвсем основателно го презираше. Но като запази тези мисли за себе си, тя само отвърна:
— Сакай-сама е приятел на баща ми — Мика се усмихна, сякаш това обясняваше всичко. „Добър приятел на баща ми и верен съюзник в борбата срещу неоправданите амбиции на Кира“. Твърдото намерение на Кира да сложи ръка на наследствените владения на семейството й не беше тайна сред даймио, които бяха задължени да посещават двореца на шогуна в Едо, и то на техни собствени значителни разноски, много по-често, отколкото шогунът напускаше пределите му.
Как човек като Кира, който едва можеше да се нарече даймио и чието малко, периферно владение като цяло не допринасяше нищо за страната, с изключение на гледката на покритите с лед планини, бе спечелил толкова висока позиция в двора в Едо, бе загадка за нея, докато не се бе научила да подслушва, играейки ролята на домакиня за гостите на баща си.
Повечето мъже говореха твърде свободно, когато сакето обилно се лееше, и считаха жената, дори и дъщерята на господаря Асано, за не по-умна от мебелите в стаята. Така Мика бе заключила, че Кира е изключително очарователна личност с голяма политическа проницателност и морал на убиец.
Той вече притежаваше далеч по-голяма власт и влияние, отколкото трябваше. Искаше й се това да е достатъчно за него… поне от гледна точка на шогуна. Но от опит знаеше, че нещата рядко се случват така.
Чикара най-сетне се появи до нея, когато тя взе плана с местата и започна да го навива на руло. Той се поклони почтително на всички присъстващи, разчитайки на обещанието й, че му разрешава да се приближи свободно и да прекъсне всяко обсъждане със съветниците, ако носи новини за баща й.
— Мика-сама — каза младежът припряно с поруменяло лице, — баща ви пристигна.
Мика позволи на лицето й да се изпише облекчението, което най-сетне изпита, като се усмихна радостно на Чикара и на стреснатите съветници. Тя любезно се извини, че ще напусне компанията им, щастлива повече, отколкото се осмели да покаже, когато им съобщи, че баща й би искал да я види незабавно.
Те можеха да чуят подробностите относно отсъствието на господаря Асано направо от него и тя беше сигурна, че щяха да бъдат повече от доволни от резултата. Като избута Чикара далеч от съветниците, преди той да успее да каже нещо друго, Мика го накара да я заведе направо до мястото, където чакаше баща й.
Асано скочи от коня си, изпитвайки истинско облекчение, когато най-накрая стъпи на шистовия плочник зад крепостната стена, която обграждаше външния двор. Сега, когато ловът бе приключил, почувства възрастта си с всяка частица на изтощеното си тяло.