Вероятността някой от самураите да таи надежда, че той няма да издържи пътуването, изобщо не го изненадваше. Обаче фактът, че за хора, които едва познаваше и които и без това носеха достатъчен товар, имаше значение дали той ще живее, или умре, го изненада много. Кай им беше задължен и се надяваше, че смъртта на цилин поне отчасти бе платила дълга му.
Вдигна счупеното огледало, което използваше, когато си подстригваше косата: никога не я носеше твърде къса, защото ненавиждаше дори спомена за обръснатата си глава като момче и гледката на покрития му с белези скалп. Обаче не можеше и да я остави толкова дълга, че да я връзва на кок, защото това можеше да даде повод на някой пиян придворен да се опита да го убие, обвинявайки го, че иска да се представи за нещо повече от него.
Освен това, всеки път, когато погледнеше в огледалото, то му напомняше кой и какъв бе в действителност — още една причина да иска да подстригва непокорната си коса, защото, когато тя изсветлееше от слънцето, се изпъстряше с червеникави кичури като истинска коса на демон.
Кай въздъхна и отклони поглед от лицето си. Огледалото бе полезно и в моменти като този.
Той го вдигна непохватно, мъчейки се да види раната, която му бе нанесъл цилин, но не успя да принуди нараненото си тяло да заеме положение, в което хем да има добра видимост, хем да може да почисти съсиреците кръв с напоената с отвара кърпа. При всеки опит да се извие повече, имаше чувството, че рогът на цилин отново разпаря плътта му.
Кай сподави една ругатня, която беше по-скоро стон от болка. Като седна с кръстосани крака на постелката, той си наложи да се отпусне, като си пое дълбоко дъх, да съсредоточи волята си, да подготви тялото си да се справи с невъзможното.
Той отново вдигна огледалото, готов да направи необходимото, за да оцелее.
На вратата се почука. Кай застина насред движението си и погледна намръщено към нея. Тя бавно се отвори, без да му даде възможност дори да попита кой е.
Преди да успее да посегне към ножа си, тя вече зееше широко отворена. Кай се взря невярващо, загубил дар слово и забравил напълно за ножа, когато господарката Мика влезе през нея.
Тя спря за миг нерешително в мъждивата светлина на огъня, сияйна като луната в блестящото си сиво наметало. Мика изглеждаше не по-малко изумена от него, че се е озовала тук, лице в лице с Кай.
Най-накрая тя промълви:
— Казаха ми, че си ранен.
Той вече бе коленичил и въпреки това ръцете му трепереха, докато се покланяше, извивайки мъчително гърба си. Изправи се, когато можа, но това не промени нищо — стоеше все така гол до кръста пред нея, мърляв и изтощен, в колиба, която сигурно й изглеждаше не по-добра от кучкарника. Без да откъсва очи от мръсния под, Кай отвърна тихо:
— Нищо ми няма, господарке.
Въпреки това Мика тръгна към него. Кай погледна нагоре и видя, че лицето й изразява само дълбока загриженост, сякаш нищо друго, освен той самият, нямаше значение за нея, абсолютно нищо.
— Дай да видя — каза тя и коленичи до него. Като го погледна, забеляза не само раните и охлузванията, които покриваха гърдите и ръцете му, а също и тялото, и лицето му, и в очите й се четеше нещо много по-дълбоко от обикновено състрадание.
Той се извърна, за да избегне погледа й, защото болката, която изпита от него, бе по-силна от всяка физическа рана, която някога му бе нанасяна.
Като седна отново с извърнато настрани лице, чу как тя рязко си пое дъх.
— Гърбът ти… — гласът й едва се чуваше.
Но след това Мика се настани до него на постелката и копринените й одежди чувствено прошумоляха. Тя го докосна с ръка — допирът на пръстите й бе лек като погалване с перце от птиче крило. Той не можа да потисне тръпката, която мина през тялото му, и цялата му кожа настръхна.
— Господарке — каза с дрезгав глас, наполовина укоризнено, наполовина умолително, — мога и сам да почистя раните си.
— Не и ако не можеш да ги стигнеш — в гласа й имаше повече нежност, отколкото някога бе долавял в думите й, но и категоричност, която не допускаше той да откаже помощта й. Мика беше повече от всякога дъщерята на даймио, когато докосна тялото му, нарушавайки всички правила, които ги задължаваха да спазват общественото си положение и ги бяха държали далеч един от друг през всичките тези години.
По-объркан, несигурен и уплашен от всякога, че ще съсипе живота й просто като съществува в него, Кай обърна лицето си, скривайки го в сенките. Остави я да разгледа гърба му възможно най-подробно — или щеше да й призлее от вида на кървавите рани и да си тръгне, или щеше да ги почисти колкото се може по-добре и пак да си тръгне. Беше готов на всичко, за да я накара да си отиде, защото това беше последното нещо на света, което искаше тя да направи.