Тъй като династията Асано имала родови връзки и в двата лагера, избрали да не се сражават за нито един от тях. Но от фамилията Токугава не забравяли лесно — щом един род не бил воювал за тях докрай, значи може да е воювал и срещу тях.
На благородниците, които се били опълчили на първия шогун — Йеясу, незабавно им били отнети земите, а обикновено и животът. Постепенно през годините, при най-малкия претекст, потомците на Йеясу започнали да си присвояват владенията на другите господари аутсайдери — онези, които просто били останали неутрални. Тези земи били прибавяни към вече огромните владения на Токугава или били давани като награда на приближените им даймио, чиито родове били подкрепили завземането на властта от Токугава, и сега техни представители бяха от кръга на сановниците, заемащи високи постове в правителството.
Дори Цунайоши — петият шогун, чието пристигане се очакваше сега, продължаваше да конфискува имотите на даймио, които просто бяха стояли настрана по време на последното стълкновение, което сложило край на войните преди сто години.
„Мирът на Токугава“ не означаваше нищо без съответния контрол, необходим да го опази: Само един воин може да избере да бъде пацифист. Токугава се бяха погрижили да останат на власт, като лишаваха от този избор всеки възможен съперник.
Въпреки това борбата за власт продължаваше както винаги. „Политиката е война — беше й казал веднъж баща й, — просто оръжията са по-добре прикрити“. Сега механизмът за контрол беше зад стените на замъка Едо, надеждно пазен от бакуфу — правителството на шогуната. Бакуфу бе изградило камък по камък непревземаема крепост от закони и ограничения, които бяха толкова сложни, че шогунът имаше специален съветник само за протокола по посещенията при шогуна и тези на шогуна извън Едо. Консултантите, които почти я бяха докарали до лудост с безкрайните си заяждания и критики, докато тя се занимаваше с подготовката за посещението, бяха изпратени от него и не бяха дошли без значителен „подарък“ за високопоставения съветник, задето ги бе изпратил.
Мика бе стигнала до заключението, че Япония е най̀ свръхуправляваната страна в света.
В резултат на това бе открила, че досега Ако е бил двойно благословен — с разположението си край морето, с обширната крайбрежна равнина, където богатата почва бе благоприятна за развитието на селското стопанство, а също и с изолираното си местоположение, далеч от столицата Едо, където бдителните очи на бакуфу непрекъснато наблюдаваха всички.
Според баща й, а и според нея самата, те бяха по-добре там, където си бяха. Даровете на природата в Ако не само им бяха позволили да платят за пищната обстановка, която се очакваше в чест на посещението на шогуна, но също така им позволяваха, година след година, да осигуряват добра прехрана на хората и да поддържат отбранителните съоръжения толкова здрави, колкото позволяваше законът, и все още да успяват да плащат все по-високите данъци, които налагаше правителството.
Мика отново насочи вниманието си към шествието и околностите, тъй като внезапно изпита чувството, че някой я наблюдава. Тя погледна към тълпата от слуги и работници, които стояха в задната част на двора, търсейки Кай.
Но после осъзна, че очите, които я гледаха, не бяха толкова далеч. Като погледна към баща си, видя мъжа, който гледаше отдолу към нея. Съдейки по изисканото му церемониално облекло — с герба на Токугава на видно място — той очевидно бе някой сановник от правителството в Едо. „Много красив мъж“ — помисли си тя — нещо, което не би й минало през ума допреди няколко дни, когато се бе сбогувала с Кай, може би завинаги.
Мъжът я гледаше, сякаш тя беше Кагура-химе — дъщерята на Луната, в която се влюбил един император — а той беше лунатик.
И тогава тя позна цветовете на неговото официално дворцово облекло, както и герба с изображение на октопод върху знамената, носени от свитата му: това беше господарят Кира.
Лицето й поруменя като цъфнал божур от внезапния срам, че дори си е помислила за външността му. Господарят Кира — висшият съветник на шогуна по протокола — беше и дългогодишният упорит и коварен враг на баща й, острият кинжал, лежащ твърде близо до дясната ръка на шогуна, чието острие винаги бе насочено към Ако.