— Ако е все така хубав, какъвто си го спомням, Асано-сама — каза Кира, като задържа погледа си на лицето й, преди да се поклони на баща й. Мика го изгледа с едва прикрито отвращение. Как смееше да я гледа така — като гладно куче; в очите му се появяваше същото изражение винаги, когато погледът му се спираше на Ако.
— Вашето посещение е чест за нас, Кира-сама — отвърна баща й, сякаш наистина беше така. Само тя долови скритото напрежение в думите му. Дали беше заради обичайната му предпазливост по отношение на господаря Кира, или бе забелязал как той се бе вторачил в нея?
— Ние сме тук, за да почетем вас — отвърна любезно Кира, но тя почувства остротата зад безупречната любезност на думите му. Представата за остър нож я накара да потръпне, сякаш нещо я жилна в гърба.
— Надявам се всичко да ви удовлетвори — баща й се усмихна и увереността му й подейства като неизречен комплимент за целия й труд по подготовката.
Още по-забележими следи от острието на ножа прозряха зад леката усмивка на Кира, когато той отговори:
— С изключение на няколко незначителни подробности от церемониален характер, всичко е перфектно.
Изненадан, баща й не можа да не падне в капана.
— Кои церемониални подробности?
Дъхът на Мика секна от внезапна тревога. „Какво? Какво беше това? Къде бе допуснала грешка?“
— Моите земи може да са далеч от Едо, но лоялността на моите предци към шогуна ми отреждат място до него. Някои глупак е поставил господаря Сакай по-близо до Негово Височество от мен.
Баща й само погледна към нея, но тя видя как мускулите на раменете му се стегнаха, сякаш усетил нейното унижение.
— Грешката е моя — каза той смирено. — Моля да ми простите.
Той се поклони в знак на извинение, а Мика почувства още по-голям срам. Нейната злобна приумица, когато определяше местата на гостите, бе поставила баща й в това положение. Беше й дал власт да се разпорежда като даймио, а тя я бе използвала като разглезено дете.
Господарят Кира махна с ветрилото си с великодушния жест на победител.
— Простете ми, че го споменах. Вашето посрещане е великолепно. С нетърпение очаквам турнира — усмивката му стана по-широка, почти добродушна, и тя се зачуди какво ли искаше да каже с това.
Кай бе застанал колкото се може по-напред в тълпата, чувствайки се все по-изтощен — към умората от дългото стоене през деня се прибавяше и болката в ранения му гръб. Но той си даваше сметка, че това е събитие, което може да се види веднъж в живота и което нямаше да бъде в състояние да наблюдава даже ако беше оцелял от раната, нанесена му от цилин, ако Мика не бе дошла при него и не му бе помогнала да я лекува.
Споменът за другото, което се бе случило между тях онази вечер, го изпълваше с различен вид болка, която по някакъв начин правеше днешното му преживяване да изглежда още по-поразително.
Той се наслаждаваше на чудото на това мимолетно зрелище, както се наслаждаваше на крехката красота на вишневите цветчета, които още придаваха пролетни багри на цялата околност, или на светулките, които щяха да излязат да търсят своите партньори веднага щом здрачът се спуснеше над полята, напомняйки му с всеки кратък проблясък за истината на техния живот… на живота на всички живи същества.
Той си проби път малко по-напред, както бе правил през целия ден, влачейки се по петите на продавачите на храна или следвайки неколцина войници, които не участваха в почетния караул и непрестанно се движеха насам-натам, за да имат по-добра видимост, докато охраняваха тълпата.
Кай забеляза мастилено-сребристия октопод върху герба на рода Кира. Преди много години той бе научил от клюките сред слугите, че от завист и алчност господарят Кира полага неуморни усилия да създаде проблеми с шогуна на господаря Асано. Помисли си, че за едно малко владение като това на Кира, разположено високо в планините и далеч от морето, октоподът едва ли е подходящ родов символ, но след това му хрумна, че сграбчващите пипала бяха в пълен унисон с намеренията на господаря Кира.
Кира бе поразително красив, облечен по последната дворцова мода, и носеше отличителните знаци на съветник на шогуна, какъвто беше и възнамеряваше да бъде. Кай не пропусна факта, че той отдели повече време да гледа Мика, отколкото да поздрави баща й.
Кай отново погледна към мястото на платформата, където тя бе коленичила зад господаря Асано, наслаждавайки се на това отдавна дължимо признание на рода Асано и на величието на обстановката. Той не бе успял да улови погледа й нито веднъж през целия ден, но не беше сигурен дали това бе умишлено, нито дори дали бе по негова вина или по неин избор. Но ъгълчетата на устата му увиснаха, когато видя, че тя забеляза безочливия поглед на господаря Кира и понечи да му се усмихне.