Той забеляза сред тях една млада жена, която го стъписа, както се бе стъписала Мика, когато бе погледнала господаря Кира.
Кимоното и учикаке на наложницата бяха обагрени и украсени с различни нежни цветове върху пъстър фон от безброй нюанси на зеленото, каквито Кай беше виждал само дълбоко в гората, и то само в редки случаи, когато някакво вълшебство помагаше на слънчевата светлина да проникне през короните на дърветата и да окъпе цъфналите храсти, брулените от вятъра треви и бистрите води на потоците. Изпита чувството, че не вижда просто жена, а дух от дивата пустош, който е приел човешка форма. В наложницата имаше нещо почти магично, от нея се излъчваше аура на безброй ками — духовете, които заедно съставляваха душата на девствени древни места като онова, където бе прекарал детството си.
Той погледна нагоре и видя над главата й не небето, а знамето с октопод на рода Кира.
Сякаш усетила погледа му или неговото смайване, младата жена погледна през рамо. Тя се втренчи право в него без колебание, сякаш знаеше точно какво търси и кого ще открие.
Както очите им се срещнаха, погледът й проникна в мислите му и чак до душата му с ослепителното въздействие на черен фенер, но не и преди той да си даде сметка, че едното й око е кафяво, а другото ледено синьо.
Шокът от разпознаването й развали заклинанието й и преди очите му да я прогонят, умът му каза: „Аз те познавам“.
Когато видя, че изражението на лицето му се променя, наложницата рязко се обърна. Като отметна надменно глава, тя се смеси с другите жени, сред които той скоро я изгуби от поглед.
Притеснен от тази среща, Кай погледна към Мика и откри, че тя се взира в него. За първи път през целия ден двамата бяха погледнали едновременно един към друг и само за миг погледите им се срещнаха.
Но преди даже да е напълно сигурен какво изразяваше лицето й, в двора настъпи внезапно оживление и тя отново погледна настрани.
Шогунът най-сетне бе пристигнал.
Почетният караул на господаря Асано се раздели на две, осигурявайки широк път за колоната от конници, които влязоха в двора. Войниците от ескорта на шогуна — пешаци и ездачи, носеха най-разкошните и най-фино изработени доспехи, които Кай бе виждал: черните им лакирани плочки бяха скрепени заедно с шафрановожълти копринени шнурове и върху ризниците се открояваше златният герб на Токугава.
Носените знамена и флагове, които обграждаха шогуна, бяха във всички възможни варианти на цветовете на Токугава, като на всички тях на видно място бе изобразен фамилният му герб — три листа от ружа, вписани в окръжност, чиито връхчета се срещаха в нейния център като върхове на копия.
Шогунът естествено бе най-впечатляващ — неговите черни доспехи бяха почти изцяло покрити със злато, плочките бяха съединени с шнурове от червена и златна коприна, а високият шлем със златни лъчи, оформени като върхове на копия и игли, придаваше на герба му вид на изгряващо слънце. Той яздеше огромен боен кон, който създаваше впечатлението, че е по-едър от мъжете около него… по-голям от живота.
Зад тях идваха главните съветници на шогуна и други придворни в изкусно резбовани и украсени носилки, закачени на дълги пръти, носени от слугите, плюс носачи, които мъкнеха багаж, достатъчен за обзавеждането на малък дворец, и още войскови части и знаменосци, които завършваха шествието.
Шогунът слезе от коня си и всички, които стояха на двора, паднаха на колене и се поклониха доземи с разперени ръце, докато той ги огледа с видимо задоволство.
Неговият адютант слезе от коня си пред господаря Асано и оповести високо:
— Асано Наганори, владетел на Ако, Негово Височество шогунът Токугава Цунайоши, властелин на провинциите и господар на цяла Япония, ви благодари за вашето радушно посрещане.
Той се поклони и това очевидно бе сигнал за всички останали да се изправят. Господарят Асано се изправи първи и направи дълбок поклон в знак на признание и благодарност, докато останалата част от тълпата се изправи на краката, не смеейки дори да шукне.
Шогунът разтвори огромното си позлатено метално бойно ветрило с червен кръг — също символ на слънцето — нарисуван върху него. Той махна с ветрилото и хората от свитата му започнаха да излизат напред един след друг, връчвайки на господаря Асано като че ли безкраен низ от богати и красиви подаръци в знак на неговото благоразположение.