Кай извърна очи, чувствайки се необичайно разочарован и неудовлетворен. Шогунът бе човекът, който управляваше цялата нация, но въпреки това смяташе за нужно да доказва своя статус с такъв външен израз на значимостта си, че тук спокойно можеха да донесат само доспехите му да го представляват, а той да си остане в Едо.
Той погледна към господаря Кира, чието лице беше безизразна маска на благоприличието, докато гледаше как на съперника му се оказва толкова голяма чест.
Кай се взря в групата дами, които чакаха мълчаливо зад съпрузите си, търсейки специално облечената в зелено жена от свитата на господаря Кира, която имаше едно кафяво и едно ледено синьо като зимното небе око. Не я откри. Със смръщено от безпокойство лице, той се обърна и започна да си проправя път с лакти през тълпата, придвижвайки се бавно към задната част на двора.
Оиши прекоси осветения с фенери вътрешен двор, като носеше под мишница шлема си. Задълженията му като кару и началник на почетната гвардия най-после бяха приключили за този ден и той жадуваше единствено за убежището на своя дом и семейството си. Доколкото можеше да прецени, всичко бе минало безупречно.
Шогунът и неговата свита, гостуващите даймио и техните безброй васали, жени, животни и багаж, плюс прислугата им, отговорна да се грижи за тях, всички бяха нахранени в съответствие с техния ранг, а след това надлежно настанени в определените им за нощувка жилища.
Дворецът и стаите за гости във вътрешния двор бяха запълнени до такава степен, че неговите несемейни старши офицери трябваше да се преместят в казармите във външния двор, докато трае посещението — място за всички и всеки на своето място, в съответствие с личното схващане на шогуна за подредбата на нещата.
Едно от последните лица, които бе видял тази вечер, макар и не защото неговият притежател бе последният от техните почетни гости — съвсем не беше така — бе на господаря Кира. Мъжът му се усмихна. Само му се усмихна, но имаше нещо стаено зад усмивката му, от което на Оиши му се повдигна.
Нямаше друга причина за такава реакция, освен историята на неговия господар с Кира. Може би просто се дължеше на факта, че през целия ден не бе имал време да яде — едва бе успял да глътне малко вода. Но въпреки това, нещо относно тази среща го тормозеше. Надяваше се, че Рику ще се съгласи да му направи масаж на гърба след вечеря.
Когато стигна до входа на своя дом, Оиши се закова на място. Лошото му настроение се превърна в истинско раздразнение.
Мелезът Кай го чакаше на неговата веранда. Добре че главният следотърсач на господаря Асано не бе посмял да омърси вътрешността на дома му, но само видът на тази жалка отрепка тук, във вътрешния двор, препречваща пътя към собствената му врата, изведнъж му дойде в повече.
Кай коленичи и се поклони дълбоко със сведени очи.
— Какво искаш? — попита сопнато Оиши. Часовете умора и трупаното с години негодувание сякаш изстреляха думите от устата му.
Кай вдигна глава и Оиши стисна устни, обзет от раздразнение, докато мелезът се опитваше да намери подходящите думи, за да се обърне към него. Кай изглеждаше изтощен, както се чувстваше и самият той, дори може би много повече, въпреки че вероятно не бе по същите причини.
Погледът на Оиши стана твърд като кремък, когато внезапният спомен за мъртвия цилин и вината, че бе запазил в тайна истината, която дори Кай и Ясуно не подозираха, че знае, развалиха още повече настроението му.
Най-сетне мелезът си пое дълбоко дъх и каза:
— По време на лова миналата седмица видях… лисица. Тогава не осъзнах, че тя е била китсуне.
Оиши се втренчи в него, изражението му стана още по-намръщено.
— Вещица…? — каза той, едва прикривайки присмеха в гласа си. Той би могъл да изброява до зори нещата, които Кай беше и които не беше. Това, че беше и суеверен глупак, едва ли бе изненада.
В Ако нямаше китсуне; свръхестествените, сменящи формата си същества, които можеха да приемат облика на животни, принадлежаха на затънтените планински гори, както и цилин. За неговия ум бе достатъчно трудно дори да приеме появата на цилин тук. Дали мелезът очакваше да повярва, че като е видял лисица, това означаваше, че Ако гъмжи от йокай.
Но Кай издържа погледа му и кимна.
— Мисля, че тази вечер видях отново същото създание… — той млъкна, като видя пълната липса на реакция от страна на Оиши, сякаш дори и той си даде сметка колко неправдоподобно звучи неговата история. Но лицето му стана още по-непреклонно, когато добави: — Тя беше в човешка форма. Сред наложниците на благородниците.