И тогава воинът Башо беше минал оттам, изглеждайки като всички останали сурови и безчувствени васали на баща й, с изключение на неговия ръст и това, че носеше качулка от бял плат, защото до неотдавна бе живял в манастир и бе обучаван от монаси воини. Тя само му придаваше още по-смущаващ вид.
Но за разлика от всички останали, Башо я бе забелязал, че плаче сред листата, и бе спрял да я погледне. После, след един дълъг миг, той дойде до нея, поклони се дълбоко и каза:
— Господарке Мика, вие сте дъщеря на даймио и сте смела като всеки воин. Искате ли да стоите известно време на стража с мен на вътрешната стена?
Тя вдигна поглед към него, така стресната от присъствието му, че изхълца и покри с ръка устата си. На лицето му разцъфна усмивка, която стана толкова широка, че той заприлича на момче, каквото наистина беше. Мика се стресна от усмивката му толкова, колкото и от това, че я беше заговорил, и бе напълно объркана от неговото предложение. Тя не можеше да си спомни какво бе казала в отговор, още не отърсила се от мъката и изумлението. Но така или иначе откри, че се изкачва по стълбите до стражевата наблюдателница на висока стена, а гувернантките й я следваха като разтревожени гъски.
Застанала за първи път на върха на стената, Мика погледна към Ако — неговите поля и гори, реката и небето, от съвсем нов ъгъл. Силният бриз от морето, който развя косите й, я накара да се почувства така, сякаш летеше, докато Башо й сочеше оризищата и фермерските села, назоваваше по име дърветата по склоновете с техните есенни цветове и дори й показа морето, което тя никога не си бе давала сметка, че е толкова близо.
После той насочи вниманието й към небето. Каза й, че когато бил в манастира, лежал на тревата и си представял, че е на дъното на небето, сякаш то е море, и се чудел какво ли ще е усещането да изплува от дълбините сред цялата тази синева. Как понякога носещите се в небето облаци му заприличвали на чудати риби или зайци, кучета, карикатури на познати хора, преминавайки от една форма в друга, като истинска магия.
След това Башо я попита какво вижда тя и когато Мика вдигна поглед към облаците, й помогна да си представи, че те приемат най-абсурдните форми, които можеше да си въобрази, докато след известно време тя с изненада откри, че се смее и сочи нагоре, и вече не седи неподвижно като камък и не хлипа тихо. Лицето и ръкавите й бяха изсъхнали от сълзите за първи път, откакто майка й бе починала. И в този момент Мика някак си се почувства висока и силна като Башо, сякаш самата тя се бе преобразила като облаците в нещо ново, нещо много по-голямо и по-прозорливо, отколкото може би скърбящото малко момиче се бе надявало да бъде.
Мика попита Башо дали майка й може да й се яви под формата на облак. Той й обясни, че сега духът на майка й е част от всичко наоколо: небето, земята на Ако и неговите хора, живеещи в замъка и извън него, но най-вече е част от собственото й сърце и това на баща й.
Думите му я изпълниха с утехата, от която се нуждаеше, с желанието да се върне към живота, носейки в себе си любовта на майка си като ценно съкровище. И тъй като се почувства променена, твърдо реши да накара баща си да излезе от покоите му и да се качи с нея на върха на стената, за да сподели с него това, което бе научила.
— Башо! — внезапно извика един гневен глас и Мика видя Оиши Йошио — сина на главния васал, с момчешка подстрижка и прекалената самоувереност на почти достигналия пълнолетие юноша, да крачи към тях по парапета. — Какво по…
Той млъкна, щом позна Мика, и си даде сметка, че жените са нейните гувернантки. Оиши се поклони дълбоко.
— Прости ми, господарке Мика! Аз не… ммм… простете ми за прекъсването…
Когато се изправи отново, лицето му беше пурпурночервено и Мика се изкикоти.
— О, всичко е наред — тя му махна с ръка и отново насочи вниманието си към небето, за да не изглежда той толкова глупав. — Можеш ли да откриеш заека?
Тя се обърна към Башо и пред Оиши и втрещените й гувернантки падна на колене и му се поклони така тържествено, както би направила пред милостивия Буда. После съвсем сериозно му благодари за неговата мъдрост.