Седнала на пети между баща си и господаря Кира, Мика вдигна глава и спря да си вее с ветрилото, когато хората около нея започнаха да коментират тихо и да сочат. Позицията й на пода не й предоставяше толкова добър изглед към бойното поле и сражаващите се на него бойци като походните столове от двете й страни. Почти през цялото време тя гледаше скръстените си в скута ръце или си вееше с ветрилото от резбована слонова кост.
Обикновено се наслаждаваше на турнирите по бойни изкуства състезанията, които на практика бяха единственото реално напомняне за гордата история на самураите като воини — освен ако не се замислеше за трудностите и страданията, осакатяванията и постоянния смъртоносен риск, на който са се излагали истинските герои. Фактът, че нейните предци са успявали не само да побеждават враговете си, а и да издържат да водят живот, прекарван от едно кърваво бойно поле на друго, по време на Епохата на междуособните войни, бе реално доказателство за притежаваните от тях бойни умения, смелост и чест.
Единствено тази мисъл можеше да я подготви за гледката, която се разкри сега пред очите й. От устата й се изтръгна тихо възклицание на изумление и смут, като видя гиганта в черна броня, който бе следващият претендент. Никога не би повярвала, че човек може да стане толкова едър, не можеше да повярва и сега, когато той застана на арената пред нея. Беше ли наистина просто мъж, облечен в доспехи?
Разказваха се истории за Ода Нобунага — най-безмилостния от Тримата обединители, чийто шогунат бе сложил край на Епохата на междуособните войни, когото наричаха „Кралят на демоните“. В тях се твърдеше, че дори и сега той кроял планове за отмъщение, защото всъщност бил демон, а не смъртен човек.
Демон. Беше чувала да наричат Кай „демон“ през по-голяма част от живота си и знаеше, че в случая думата беше само обида и лъжа. Но това чудовищно създание не можеше да е човек, ако изобщо бе реално. Защитната маска за лице скриваше напълно истинския му облик зад излят метален образ, който правеше демонските маски, носени от актьорите преди това, да изглеждат като смешни карикатури. Това бе истинското лице на ужаса, на злото… на нощно чудовище… йокай.
— Кой е този? — попита тя с леко треперещ глас, като погледна към баща си.
Господарят Кира се наведе към нея и със задоволство на лицето отговори:
— Моят боец.
Мика се обърна и го погледна, поразена. После отново насочи вниманието си към арената, тъй като самураят срещу боеца на Кира спря да отстъпва и се приготви за атака. Той внезапно се хвърли към противника си, нанасяйки силен удар върху ръката на великана, с която той държеше меча.
Воинът с черната броня сякаш дори не го почувства. Той нанесе страничен удар на противника си със своя бокен, така че самураят се олюля. Преди боецът да възвърне равновесието си, гигантът с един замах го повали на земята, след това стовари бокена си върху главата му толкова силно, че вдлъбна металния му шлем.
Двубоят свърши, преди Мика да успее да си поеме дъх. Другият самурай не се изправи. Той дори не помръдна.
Зрителите седяха вцепенени дълго време, преди някой изобщо да успее да проговори, камо ли да изкрещи или да аплодира. Мика откри, че е закрила с ръка устата си, сякаш се е опитала да сподави писък, без дори да помни как и кога го е направила.
Господарят Кира пак се наведе към нея с насърчителна усмивка.
— Сега е ред на боеца на баща ви, госпожице. Сигурен съм, че двубоят ще бъде по-равностоен.
Мика отново сплете ръце, като ги стискаше толкова силно, че пръстените се впиха в пръстите й. Но това беше всичко, което можеше да направи; без да поглежда към Кира или баща си, тя гледаше право напред в облечения в черно кошмар, като не виждаше нищо.
„Ясуно“. Той нямаше никакъв шанс за успех, без значение на колко богове тя можеше да се помоли за милост сега. Само Кай можеше да убие чудовището. „Само Кай…“
— Кай!
Кай стоеше и гледаше как другарите на падналия самурай извлякоха отпуснатото му тяло от бойното поле. Той се зачуди дали мъжът бе мъртъв. Изглеждаше безжизнен, а и след подобен удар по главата вероятно наистина бе така.
— Кай!
— Какво? — попита разсеяно, като отмести поглед от арената. Чикара крачеше бързо към него, задъхан, а в очите му се четеше паника. — Какво има? — на лицето му се появи безпокойство, тъй като барабаните пак забиха, призовавайки следващия боец да излезе на бойното поле, където гигантът в черна броня — новият победител, стоеше в очакване.