Но не беше и сега той бе тук, на арената, и нямаше връщане назад. Досега никога не беше носил броня. Тялото му се потеше и трепереше — повече от страх, затова че беше тук, облечен в нея, отколкото от тежестта й.
Предпазната маска, прикрепена към шлема му, го спарваше и затрудняваше дишането му; от нарастващата паника направо се задушаваше. Сърцето му препускаше, сякаш бе изминал тичешком разстоянието от гората дотук, а не само малкото разстояние от палатката на Ясуно.
Той погледна към тълпата, към господаря Асано и Мика. После към Оиши и самураите от Ако. Внезапно осъзна, че за него бе по-важно да спечели тяхното уважение, отколкото похвалата или порицанието на самия шогун и всички други господари, които присъстваха тук.
„С изключение на господаря Кира“. Кай отново погледна самурая, който чакаше да премери сили с него — гиганта в черна броня. Боецът на Кира. Спомни си за бялата китсуне — вещицата на Кира. Всички лоши неща, които се случваха на Ако, бяха тяхно дело, замисъл на Кира.
Той се вгледа в странно искрящата повърхност на черната броня, в демоничната гримаса на маската, която криеше лицето. Пред погледа му маската се раздвижи, сякаш беше някакъв коварен паразит, който се опитваше да проникне през очите в мозъка му, за да го парализира от ужас. Очните му кухини бяха като тъмни тунели и Кай не беше сигурен дали имаше някой — или изобщо нещо — който гледаше към него.
Струваше му се, че е минала цяла вечност, откакто не е участвал в истински двубой. Можеше наистина да е така. „Срещу какво съм изправен в действителност?“
Кай затвори очи, като се изолира от всичко. „Поеми дълбоко дъх! Задръж го! Концентрирай се! Издишай!“ Не му беше за първи път да се бие, нито за първи път да се бори за живота си, нито щеше да му бъде първата битка срещу демон. „Мога да го направя. Ще го направя. Ще победя“.
Той отвори очи и светът отново стана отчетлив, ясен и бистър като кристал. Изведнъж видя очите на противника си, сякаш през цялото време са били там, втренчени в него, но той не се страхуваше да ги срещне.
Очите му бяха жълти като сяра.
Ала очите нямаха значение. Формата също нямаше значение — човешка или не. Докато бе достатъчно солидно, за да го удари с меч, нещото пред него бе само нещо.
Кай закрачи към центъра на арената, към мястото пред трибуните, където можеше свободно да влезе в схватка с боеца на Кира пред очите на тълпата. Той се обърна към шогуна и се поклони. Но очите му се спряха на лицето на Мика. Въпреки че тя никога нямаше да узнае истината, вярата, която винаги бе имала в него, беше като маяк — напомняне за всичко, което бе важно за него, талисман срещу всичко, което притежаваше силата да му навреди.
Той се обърна към противника си и двамата се поклониха един на друг. На фона на слънцето, самураят в черно вдигна бокена си — оживяла сянка, която надвисна над него като най-тъмния страх, стаен в сърцата на всички хора по света, изкована в човешка форма.
„Масивна човешка форма“.
Публиката притихна, когато Кай вдигна оръжието си и започна да обикаля в кръг, както правеше и другият воин, както щеше да направи и Ясуно — ритуален начален ход, при който всеки боец наблюдаваше другия в движение.
Състезателят на Кира внезапно спря да обикаля и се хвърли напред. Неговият бокен се вдигна и спусна толкова бързо, че движението му бе едва доловимо, размазано като мъгла.
Той се стовари точно на мястото, където Кай бе стоял допреди секунда, но той вече не беше там, отскачайки встрани още по-бързо, за да контраатакува.
На трибуната Мика и баща й се спогледаха, впечатлени. Може би тя бе подценила Ясуно. В крайна сметка той може би щеше да се справи с това на пръв поглед невъзможно предизвикателство.
В отделената зона, където бяха настанени старшите самураи на Ако, Оиши погледна към другите и ги видя да си разменят погледи, в които се четеше удивление или дори озадаченост. В него самия бушуваха различни емоции, докато наблюдаваше как двамата бойци маневрираха един около друг, непрекъснато в действие, правейки лъжливи движения или нанасяйки удари.
Досега всеки ход беше безрезултатен, въпреки че Ясуно поне бе издържал повече от боеца преди него. Движенията му като че ли бяха точно такива, каквито Оиши очакваше. И все пак имаше нещо, което той не можеше да разбере, в бързите ответни удари на Ясуно, в плавността на движенията му.