Нейният баща, все още на трибуните, се взираше в нея объркано, но недоумението му внезапно бе сменено с разбиране — разбирането, че въпреки всичко, което се бе опитал да направи, един случаен акт на доброта бе довел целия му живот до този мъчителен момент на скръб. Че дъщеря му бе обикнала Кай. Все още го обичаше. Винаги го бе обичала.
Господарят Асано сведе печално и примирено наведе глава. Единственият звук, който Оиши чуваше, бе нелепият плясък на развяваните от вятъра знамена на Ако.
Той се насили да се раздвижи, по някакъв начин да пресече застиналия неподвижно свят, за да застане до господаря си. Асано вдигна глава, погледна към своя кару с мъка в очите, а на лицето му се изписа решимост.
— Тоно… — Оиши протегна лекомислено ръка, осмелявайки се в собственото си страдание и объркване да се опита да спре господаря си да не извърши това, което се канеше да направи, когато Асано слезе от трибуната, за да отиде при дъщеря си. Господарят Асано се освободи от ръката му и тръгна забързано да застане покровителствено до Мика.
Оиши хвърли поглед към Кира. Той поне не беше предприел нищо друго, стоеше на мястото си и гледаше с искрена изненада, като всички останали.
Асано приближи до шогуна, падна на колене и се поклони, докато челото му докосна земята.
— Простете ми, тоно — каза той, — но в Ако смъртното наказание е запазено само за мъжете — той вдигна глава и погледна към Кай. — Не и за животните.
Тялото на Кай потръпна и той направи усилие да се преобърне, но падна назад, сякаш думите бяха смъртоносен удар за всичко, което го бе крепяло жив. Но Мика вдигна глава да погледне към баща си, тъй като осъзна, че въпреки шока и неодобрението, той се унижаваше заради нея.
— Вината е моя — добави Асано.
Шогунът погледна крайно разочаровано владетеля на Ако и дъщеря му до него. Зад тях Кира ги гледаше заедно с всички други даймио, а изражението на лицето му беше като на хищник, докато се наслаждаваше на победата си. Оиши се извърна и с невиждащ поглед се загледа към арената, не можейки повече да понесе болката от случващото се пред и около него.
Шогунът се обърна към адютанта си и посочи Кай.
— Съблечете му доспехите и го наложете с тояги.
Господарят Асано се поклони отново, когато шогунът се обърна и напусна арената, последван от телохранителите си.
Мика вдигна глава да погледне баща си, след това и Кай, неспособна да откъсне очи от него дори и сега, когато всичко, което виждаше, бе само мъка.
Адютантът на шогуна извика на самураите от Ако, които още чакаха несигурно на трибуните, нареждайки им да отидат и да изпълнят наказанието, наложено на мелеза. Те мълчаливо се подчиниха, не можейки да пренебрегнат заповедта, но не знаеха какво да правят. Хазама погледна към Оиши, който още стоеше до празното място на господаря Асано.
Оиши срещна погледа му, осъзнавайки болезнено, че вниманието на всички изведнъж се фокусира върху него, и изпита чувството, че му отнемат и последната капчица достойнство.
Той погледна към мястото, където лежеше Кай, безпомощен да се защити; картини от това как мелезът се беше движил и как се беше сражавал проблеснаха като светкавица пред очите му. Независимо защо Кай бе заел мястото на Ясуно, той се беше борил за честта на Ако — не като самурай, а като демон. Нито един от самураите тук нямаше шанс да устои на състезателя на Кира, дори и той да не беше с броня, която можеше да строши на парчета една катана. Но Кай се бе сражавал с него като равен, той щеше да бъде победител, ако изобщо бе имал шанс за честна победа — нещо, което Ясуно никога не би могъл да постигне. Фактът, че Кай бе убил цилин, не беше щастлива случайност.
Това не беше правилно. Вече нищо не разбираше: вместо да победи, Кай бе победен от нещо, което можеше да бъде само магия. Вместо да празнува най-великия ден в живота си, господарят Асано бе паднал унизен в прахта в краката на шогуна, защото дъщерята, която толкова много обичаше, обичаше повече мелеза.
Господарката Мика бе захвърлила любовта на баща си, честта си и доброто си име заради нещо, което дори не беше човешко същество. Първото впечатление на Оиши от Кай беше най-подходящото: Кай беше демон.
Мисълта, че мелезът може по някакъв начин да е и най-добрият и най-смелият воин в Ако, му се струваше напълно абсурдна. Това копеле със смесена кръв не заслужаваше тяхното уважение, нито дори тяхното състрадание.