Но днес той не каза нищо, просто хвърли рибата във водата, сякаш я презираше за глупостта й. Когато тръгна обратно към пейката, за първи път й се стори, че се движи като старец.
— Татко? — каза тя колебливо, като направи крачка към него.
Баща й вдигна очи и като я видя, изражението му стана непроницаемо като стена.
Мика застина на мястото си, сякаш едва контролираният гняв и тъга в погледа му й подействаха като истински удар.
Той й обърна гръб и тръгна през градината към покоите си с обичайната си отривиста походка.
— Господарю — извика тя и го последва, препъвайки се, макар че внезапно почувства цялото си тяло вцепенено, сякаш погледът му я бе парализирал.
— Не сега! — отвърна той, без да забавя ход или да я поглежда.
— Татко, моля те! — изплака Мика, като посегна към него, когато той спря да отвори вратата.
Той влезе вътре и затвори плътно подсилената с дърво плъзгаща се врата от хартия, без да поглежда назад.
Докато стоеше разтреперана пред нея, неспособна да направи и една крачка, над главата й блесна ослепителна светкавица, последвана от гръм, и от небето плисна дъжд.
Дъждът се лееше, като я измокри до кости, но тя още не можеше да се насили да се обърне и да си тръгне. Викаше отново и отново, надявайки се, че баща й може да промени решението си или сърцето си и да й отвори вратата. Гласът й звучеше жално като крясъка на морските птици и се носеше далече, заглъхвайки сред свистенето и тътена на бурята.
Нямаше представа колко време стоеше там и чакаше, сега времето нямаше никакво значение. Нищо нямаше значение. Бяха се погрижили за Кай. Дълбоко в сърцето си се радваше, но дори мисълта, че това нямаше толкова голямо значение за нея, я изпълваше със срам.
Най-накрая тя се обърна, приемайки неизбежното, и бавно тръгна през двора под студения дъжд, като избягваше всички вътрешни коридори, които можеха да й осигурят някаква сушина, докато тя накрая вече нямаше избор.
Мика влезе в онази част от обширния дворец, където се намираха собствените й покои, като се държеше единствено с усилие на волята си. Смяташе, че днес е изплакала всичките си сълзи, но сега си даде сметка, че способността на човешката душа да плаче, е безгранична като обсипаното с безброй звезди нощно небе.
Докато вървеше по коридора, видя Башо и Оиши, потънали в разговор, който, ако се съдеше по мрачните им изражения, можеше да се отнася както за днешните катастрофални събития, така и за недостига на фураж за конете.
Стори й се, че чу Оиши да споменава името на сина си, докато се приближаваше към тях, извърнала глава с надеждата, че дори няма да я погледнат, като мине край тях. Но тя все още беше Мика-химе; двамата мъже прекъснаха разговора си и й се поклониха с необходимото уважение.
Тя едва кимна в отговор и понечи да продължи. Но в погледа на Башо зърна съжаление, сякаш не бе очаквал да я види отново толкова скоро и подгизнала от дъжда.
Мика спря и погледна назад.
— Башо-сама — каза, когато Оиши я изгледа изненадано, — вярвате ли, че боговете или милостивият Буда наистина чуват и отговарят на всички наши молитви?
Сега беше ред на Башо да я погледне изненадано. Изненадата му бързо премина пак към съжаление.
— Да, господарке — отвърна той и сведе очи. — Но понякога отговорът е отрицателен.
Самураят отново се поклони и тя продължи забързано пътя си, така че никой от двамата да не види изражението й.
Небето още бе покрито с оловносиви облаци на следващия ден следобед, когато Кай най-накрая дойде в съзнание. Първата му мисъл бе, че не бе очаквал изобщо да се събуди. Но когато помръдна глава и се опита да вдигне ръка към лицето си, го прониза толкова силна болка, че лапите на забвението едва не го повлякоха обратно в дълбините на мрака, затова реши, че е оцелял за пореден път. Но защо?
Той издаде нечленоразделен звук, твърде жален дори за да бъде стон.
— Дойде ли най-накрая в съзнание? — попита нечий глас.
Кай се помъчи да се съсредоточи върху този, който говореше, едва различи лицето на Оиши, което се носеше безплътно над него, и неясното пространство отвъд.
Някой повдигна главата му и няколко глътки от пълен с вода черпак се стекоха в устата и гърлото му. Останалата част от водата бе плисната безцеремонно върху главата му, оставяйки го подгизнал и задъхан.
— Изхвърлете го! — каза Оиши.
Хоризонталният и вертикалният свят размениха позициите си, от което на Кай му се повдигна, когато два чифта силни ръце го вдигнаха и извлякоха през някаква врата напън под студения ситен дъжд, който полепваше по кожата му като паяжина. Дъждът се усили, докато, принуден от групата заобикалящи го мъже, прекоси обширното открито пространство до място го, където го водеха.