Най-сетне, през пелената от болка, чу острото скърцане, съпровождащо отварянето на малката врата във външната порта на крепостната стена. Като вдигна глава, той видя един сняг, кой то сякаш се бе разтворил в дъжда. Мъжете, които го бяха влачили до този момент, го изхвърлиха през портата в света отвън.
Кай се приземи по очи в калта извън стените на замъка. Трясъкът от затръшващата се зад него врата прониза достатъчно силно все по-обърканите му мисли, за да го задържи и в съзнание. Той се помъчи да се надигне, преди да се удави и калта, безумният инстинкт за оцеляване се опита да накара тялото му да се изправи на крака… „поне на ръце и колене… поне…“
Успя да се надигне достатъчно, за да измъкне лицето си от калта и да си поеме въздух. После се претърколи по гръб и остана да лежи неподвижно, безсилен да направи нещо повече. Дъждът се лееше като сълзи или гневен изблик на небето, за да го пречисти от греховете или най-накрая да го удави.
7.
Горяща пепел проблясваше в една древна купа в покоите, отредени за господаря Кира в замъка Ако, докато Мицуке се взираше в гаснещата жар, разглеждайки внимателно напуканите еленови кости, нажежени от топлината, като откриваше сред фината плетеница от пукнатини фигури, отражение на по-големите шарки, изтъкани от невидимата ръка на съдбата. Моментът беше подходящ — в глуха доба, когато единствената светлина, която съществуваше за нея, бяха светещите знаци, които тя извикваше от тънка струйка дим.
Мицуке вдигна очи към лицето на любимия си господар, което се осветяваше от същата светлина, и се усмихна.
— Умът на Асано е неспокоен. Време е.
Като го погледна в очите, зеницата на нейното синьо око — тази, която бе надарена да вижда невидимото — внезапно се сви, като усети колебанието на Кира.
— От какво се страхуваш, господарю мой? — тихо попита тя, потискайки внезапно обзелото я животинско желание да го стисне за гърлото. „Човешки същества… всички те са толкова слаби. И все пак…“
— Докажи ми твоето мъжество. Отдай ми сърцето си — тя се промъкна по-близо до него, сръчно разгърна предниците на кимоното му и прокара пръстите си с дълги нокти по гърдите му, оставяйки бледи цветни линии по гладката кожа, и усети как пулсът му се ускори.
— След това няма връщане назад — прошепна Мицуке. — Ти се обвързваш с мен и аз се обвързвам с теб — очите му се затвориха, а от устните му се отрони въздишка на екстаз, докато тя продължи да го милва, разхлабвайки колана на кимоното му. — Реки от кръв и планини не ще застанат на пътя ни. Нито сълзите на вдовици и сираци — гласът й звучеше напевно, сякаш изговаряше мантра. Тя усети как кръвта му забушува, видя вените на слепоочията му да пулсират в унисон с желанието на сърцето му. „Човешките създания могат така лесно да бъдат манипулирани, а още по-лесно да бъдат убити. И все пак…“
— Открий завистта и омразата си — заповяда Мицуке и ноктите й одраха плътта му като тези на граблива птици. Кира извика, но не от болка. Тя извади една дълга игла от вдигнатата си на кок коса и прободе вената на китката му, като удави капките кръв в шепата си. — И ще ти дам всичко, което желаеш.
Прошепнатите думи, с които го бе омагьосала, се смениха с друго заклинание и от кръвта в дланта й започна да се образува уродлив тъмночервен паяк — проявление на най-съкровените му желания, на най-големите му страхове. Амбиция и завистта, които го разяждаха, бяха сдържани прекалено дълго от човешката му слабост. Нейният любим щеше да стане шогун, но не и със собствени сили. Духът му беше твърде слаб, той никога нямаше да се осмели да действа както му се иска. Но това не беше проблем, защото той имаше нея, а тя притежаваше безстрашие и сила, достатъчни и за двамата. Те бяха създадени един за друг във всички отношения.
Господарят Асано спеше дълбоко, напълно изтощен след този ден на крайно физическо и умствено напрежение. Той дори не помръдна, когато сенките, хвърляни от мъждивия фенер край леглото му, се раздвижиха по стените над него. В най-тъмния ъгъл на стаята лисицата вещица се материализира в създание от сенки, пълзящи по стените, докато не се озова точно над него.