Тя се спусна по стената като кошмар, докато не стигна точно над главата му. След това отвори шепи и пусна едрия червен паяк, чийто корем и крака още бяха мокри от кръвта на Кира. Паякът пропълзя, докъдето тя пожела, оставяйки кървави следи по устните на Асано като целувка на смъртта.
Над него, наблюдавайки внимателно, Мицуке прошепна:
— Татко.
Асано седна рязко на футона си с широко отворени, изпълнени с ужас очи. Ръката му намери меча му, поставен, както винаги, до постелята му, докато оглеждаше стаята за евентуални натрапници или за някакви признаци на движение.
Но в нея нямаше нищо, нямаше никой, освен него. Това беше кошмар, нищо повече. Той потърка лицето си, отърсвайки се от странното усещане, което бе останало от съня му, и понечи да си легне отново, прекалено изтощен дори да разсъждава върху него.
Но тогава му се стори, че чу приглушен вик, идващ някъде отблизо, и гласът на Мика отчаяно извика:
— Татко!
Не… въобразяваше си. Просто собствената му гузна съвест го бе накарала да мисли, че е чул дъщеря си.
— Татко!
„Мика?“ Това беше нейният глас, беше сигурен в това. Това не беше сън. Нейният вик долетя отново и отново, като силата му и ужасът в него все повече нарастваха. Господарят Асано скочи от постелята, грабна меча си и излезе от стаята.
Той се втурна през градината, следвайки виковете на дъщеря си, изпълнени с ужас и болка, като извика:
— Мика!
Като влезе в покоите на дъщеря си, дръпна вратата на спалнята й и видя Кира, легнал върху Мика, да я притиска надолу, докато се опитва да…
С яростен вик господарят Асано замахна с меча си.
Кира вдигна глава, пускайки Мика в опита си да изпълзи настрани, далеч от гнева на баща й, но мечът се стовари върху рамото му и той рухна на пода с разширени от страх очи.
Изпълнен със студена ярост, Асано вдигна меча си, за да съсече мъжа, който се бе осмелил да нападне дъщеря му, когато внезапно… картината пред него изчезна като сън, прогонен от слънчева светлина.
Той откри, че по някакъв начин се е озовал в покоите на господаря Кира, а не в тези на дъщеря си. Кира се свиваше на пода с обляно в кръв рамо и викаше:
— Стража! Стража!
Мика не се виждаше никъде.
Асано се обърна, примигвайки, за да прогони кошмара от очите си, и се озова срещу отворената врата, която гледаше към вътрешния двор, където бяха започнали да се събират хора, събудени от виковете. На лицето му се изписа недоверие, когато видя сред тях да се появява Мика, съвсем невредима; очите й се ококориха от изненада, когато го видя да стои с вдигнат меч над кървящия Кира.
Господарят Асано отпусна катаната си, изумен като всички, които стояха и го гледаха, и направо съсипан от чудовищността на това, което бе направил. Той отново погледна към Кира, на лицето му се изписа недоумение и не оказа никаква съпротива, когато телохранителите на Кира го хванаха и го измъкнаха от стаята.
— Татко! — Мика се опита да се измъкне от тълпата, за да отиде при него, но самураите на шогуна й препречиха пътя.
Като я чу, Асано се замята в ръцете на пазачите си, опитвайки се да се освободи, за да стигне до нея. Но внезапно пред него застана Оиши с протегнати напред ръце, в чиито очи се четеше мълчалива молба да дойде на себе си и да не се съпротивлява.
— Моля ви, господарю.
Асано се взря в своя кару, примигвайки, сякаш дневна светлина дразнеше очите му, въпреки че все още бе среднощ. След това най-сетне кимна в знак, че се предава, и свали меча си, чувствайки се така, сякаш току-що бе излязъл от някакъв пущинак в един непознат свят, но донякъде успокоен да открие там познато лице — лицето на своя заместник.
Оиши отстъпи назад, страхът и безпокойството, които изпълваха очите му, се замениха с облекчение. То обаче се стопи, когато пазачите обезоръжиха господаря Асано и го поведоха.
Той ги гледаше как се отдалечават, изпълнен с отчаяние, виждайки какво бе станало с неговия господар, неговия наставник… и приятел. Отчаянието заседна като огромна буца в гърдите му, като най-тежкия камък, стоварил се върху тежестта, натрупана през последните дни и седмици, която бавно го гризеше отвътре, но той нямаше власт да спре това, докато най-накрая почувства, че сърцето му ще се пръсне.
Тълпата около него започна да се разпръсва, мърморейки. Той видя Мика да се отправя бавно към покоите си — боса, а свободно пуснатата й коса обгръщаше раменете й като тъмен покров. Тя изглеждаше бледа и някак нематериална като опечален призрак. Оиши отмести очи, знаейки, че този образ ще го преследва като неспокоен дух, освен ако не успее да намери начин да премахне това, което бе сторено на баща й.