Той се загледа в Кира, докато лекарят и хората от свитата му се грижеха за раната му. Но очите му отказаха да се задържат върху този мъж и заскитаха безцелно, докато не се спряха на шогуна, застанал на вратата на покоите си, който бе станал свидетел на всичко.
Единственото нещо, което Оиши не забеляза, защото тя бе избрала в този момент никой да не може да я види, беше наложницата на Кира, вещицата с едно синьо око.
Кай се скиташе, изгубен още веднъж в здрачния свят на гладните духове — света, от който бе избягал толкова отдавна. Но това е било само сън… една мечта… душите на изоставените мъртъвци все още бяха вкопчени в него с призрачните си пръсти от син пламък и при всяка стъпка, която правеше, го дърпаха назад, докато стоновете им за милост изпълниха безпомощното му съзнание с видения за ранени и умиращи, изоставени на някакво забравено бойно поле под парцаливи червени знамена.
Стоновете секнаха от силния вик на болка, с който Кай внезапно се събуди от своя делириум. Замаян и объркан, измъчван от отвратително главоболие, той се озова обратно в реалния свят. Преследващите го викове и нематериалните пламъци бяха изчезнали, вместо това се чуваше воят на ледения вятър, който влизаше през процепите на стените около него, и една свещ гореше в нащърбена чиния на пръстения под до него.
Нейният златист пламък трепкаше от течението, докато той се мъчеше да се съсредоточи върху това, което светлината разкриваше от реалността; умът му се бореше като пламъчето да открие смисъл в това, което виждаше.
Най-после осъзна, че се намира в колибата си, въпреки че нямаше спомен как или кога е стигнал дотук. Беше нощ и жарта в огнището отдавна се бе превърнала на пепел, оставяйки колибата тъмна и студена. На трепкащата светлина на свещта видя до лицето си на дюшека това, което трябваше да е неговата ръка, деформирана почти до неузнаваемост. Калният ръкав на кимоното му беше разкъсан над лакътя, а онова, което можа да види от горната част на ръката си, изглеждаше също толкова отвратително. И това беше всичко. Лицето му бе така подуто, че едното му око бе напълно затворено, и той не можеше да помръдне главата си, за да зърне, която и да е друга част от тялото си, ако то все още имаше отделни части.
Имаше чувството, че цялото му тяло представлява само един неопределима остра болка, която ставаше по-силна всеки път, когато се опиташе да си поеме дъх, сякаш всичко от врата надолу беше потрошено.
Пламъкът на свещта потрепна от вятъра; като в игра на сенки, дворът на турнира изпълни трескавите му мисли. Кай си спомни как го бият като куче пред господаря, заради когото рискува всичко, и жената, която обичаше повече от живота си, докато те стояха с наведени глави, унизени заради провала му. Той бе опозорил Ако и фамилията Асано чрез самото си съществуване и с това как то бе разкрито.
Усети тежката ръка на шогуна да сграбчва и да мачка нараненото му лице; облечените в кожени ръкавици пръсти изследваха разранената му уста така грубо, сякаш наистина беше животно — животно, за каквото го бе обявил дори господарят Асано, отхвърляйки пред целия свят принадлежността му към човешкия род. И Мика, простряна в прахта, да моли за живота на това животно, захвърляйки своята чест, опозорявайки доброто име на баща си.
Внезапно пламъчето на свещта угасна, миниатюрната светлина, която свързваше Кай с реалността, изчезна заедно с него.
В безлунната бездна на съзнанието му, отвъд бреговете ни паметта или дори на съня, делириумът отново затъмни хоризонта и освети огромно море с проблясващи видения в кървавочервено и ледено синьо, които ставаха все по-ярки, докато безплътните и безформени видения придобиха формата на безмилостни очи, които познаваше твърде добре, за да помисли, че са само илюзия.
Той срещна погледа им, но те гледаха право през него, сякаш той самият бе само призрак. Но когато умът на китсуне премина през неговия като леден вятър, Кай се разтрепери от нещо много по-страховито от самия страх от откритието: коварство, предателство, проклятие над фамилията Асано. Не знаеше какво е проклятието; знаеше само, че всичко, което бе сънувал, преди да се събуди, е вярно, и всичко, което бе смятал, че знае, е било погрешно, и тъй като самият той бе прокълнат много отдавна, не можеше да направи нищо, за да го спре.