Те уточниха бързо най-основните въпроси с лекотата на двама мъже, които са работили заедно в продължение на години и познават начина си на мислене. Асано си помисли с нежност и за многото игри на тоги и го, които бяха изиграли през тези години, резултатите, от които го бяха убедили, че в една друга епоха главният му васал и съветник щеше да бъде най-довереният му генерал, сериозен стратег, с когото да се съобразяват.
И при управлението на бакуфу в Едо способността на Оиши да помни подробности и да вижда стотина стъпки напред още докато прави първата, също му бе дала възможност да се справя отлично с работата си като мирновременен кару.
Той бе натоварен да ръководи множеството задачи, необходими, за да може замъкът Ако и земите около него да бъдат защитени и добре поддържани, както и да следи подчинените му, на които възлагаше изпълнението на тези задачи, да си вършат добре работата. Това бе наследствена длъжност, но историята на самурайската класа изобщо не гарантираше, че синът на всеки кару е подходящ за нея.
Но в една епоха, когато единственото, което наистина бе останало от Пътя на воина, бяха съчинения, написани от хора, които никога не са виждали битка, и хубавият почерк служеше на редовия самурай по-добре, отколкото боравенето с меча, родът на Оиши беше изключение, надеждно произвеждайки наследници, които бяха съумели да приспособят своите умения за по-малко героични дела, които бяха не по-малко важни за родината на техните предци.
Накрая настъпи мигът на мълчанието, от който двамата мъже вътрешно се бояха, когато Оиши сложи настрана окончателния списък и документите; дългата пауза им подсказа, че няма какво повече да се каже за сухата статистика или бъдещето, което единият от тях нямаше да доживее да види. Асано се загледа в нарисуваните пана, които ги заобикаляха, вглеждайки се в миналото, черпейки сила от него. Оиши сведе очи, като се опитваше да не гледа към предсмъртното стихотворение на господаря си, което лежеше на писалището, да не позволи на очите си да прочетат дори една дума или фраза от него преди съответния момент.
Той вдигна отново глава и погледът му бе на човек, който предпочита да бъде разкъсан от глутница диви зверове, отколкото да е принуден да понесе безпомощността, която чувстваше сега.
— Това не е правилно.
Господарят Асано срещна погледа му със състрадание и извинение.
— Опитах се да убия невъоръжен човек в собствения си дом, да убия гост. — Високопоставен гост, към когото се знаеше, че изпитва враждебност, и то в момента, когато присъстваше и шогунът, което превръщаше акта в директна заплаха срещу него. — Шогунът можеше да ми откаже правото да извърша сепуку и да нареди да бъда удушен като престъпник. Вместо това той ми позволи да отнема живота си с достойнство.
— Вие бяхте омагьосан, господарю — възрази Оиши. — Умът ви е бил отровен. Дайте ми нареждане и аз ще подготвя коне…
Асано повдигна вежди.
— Искате да избягам? — той поклати уморено глава. — Вашите и моите предци винаги са служили на тази земя. Така трябва да направят и нашите деца. Ако приема съдбата си, никой няма да постави под въпрос честта на нашите хора или да ги накаже за моето престъпление.
Той дълго се взира в очите на Оиши, осъзнавайки, че няма думи да изрази колко е благодарен и щастлив, че с имал за пръв помощник мъжа, който бе коленичил пред него сега, в продължение на толкова много години. Но имаше още едно нещо, за което трябваше да бъде сигурен, преди времето им заедно да приключи.
— Обещайте ми, че ще поставите Ако на първо място.
Асано гледаше силната вътрешна борба на своя кару, когато осъзна какво иска от него господарят му, и как се мъчеше да овладее емоциите си, за да не протестира и да не се разплаче. След мъчително колебание той се поклони, приемайки последната повеля и последното желание на Асано-сама.
Асано въздъхна облекчено.
— Готов съм, Оиши, и когато умирам, единственото, за което ще се моля, е да се преродя, за да служа на тази фамилия така добре, както ми служихте вие. — Когато Оиши вдигна глава, Асано си даде сметка, че има още една молба, която трябваше да отправи. — За мен ще бъде чест, ако ми бъдете секундант, стари приятелю.
Оиши кимна без колебание.
Слънцето грееше в безупречно синьото небе, както бе греело и в съдбовния ден на турнира, когато господарят Асано, облечен в траурно бяло, бе поведен през същата декоративна градина, през която бе изтичал със замъглено съзнание предната нощ, сякаш безумният кошмар, който го бе довел до това пагубно събуждане, бе един вид предчувствие за днешния ден.