От всички хора, които бяха служили вярно на него и на замъка Ако в продължение на толкова много години, само самураите не присъстваха и не бяха наредени по протежение на пътя му, за да се сбогуват. Оиши го следваше в качеството си на секундант, бдейки над него до края, но останалите бяха задържани под арест от охраната на шогуна и самураите на другите гостуващи даймио, които се страхуваха, че са можели да станат негови жертви или че още могат да станат жертва на неговите самураи, ако хората му на своя глава решат да се опитат да предотвратят присъдата на шогуна.
Служителите на замъка и членовете на техните семейства се покланяха или падаха на колене, или събираха длани в молитва за него, докато той минаваше между тях. Асано успя да им кимне за сбогом любезно и с благодарност.
И тогава видя Мика да го чака в края на редицата. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-ясно виждаше нейната мъка и срам и почувства силната й болка да достига до него, тъй като тя не можеше…
Но внезапно Мика, загърбила отново обществените условности и закони, както и собствения си самоконтрол, напусна отреденото й място, затича се към него и се хвърли в обятията му. Той усети сълзите й на шията си; гласът й едва се чу през приглушените й ридания, когато тя каза:
— Татко, вината беше моя.
Той я притисна в прегръдките си, закриляйки я за последен път от света на мъжете — мъже като него, преди да срещне съпругата си, своята достойна партньорка, преди да достигне до просветлението, че думите на Буда за любовта и добротата не изключват никого.
Ако можеше, този управляван от мъже свят щеше да сломи нейния дух и нейното благородно сърце и да я превърне от самурай в обикновена жена — „безполезно създание“ — в нещо по-незначително от човек, независимо колко несправедливо щеше да е от страна на съдбата. Точно както го бе направил преди много години спрямо единствения мъж, когото тя обичаше достатъчно, за да се омъжи доброволно за него.
Асано си даде сметка, че всичките му усилия да я предпази от света, в който живееха, са били напразни, защото той никога не е бил истински просветлен, за да освободи съзнанието си от суровите класови бариери, които разделяха тяхното общество, за да види истината за Кай, която е била очевидна за дъщеря му от момента, в който го бе видяла за първи път.
Независимо колко човешки качества бе доказал, че притежава Кай — колко лоялен, трудолюбив, умен, сръчен и заслужаващ доверие бе той — никой в замъка Ако, освен Мика, не бе признал това, даже той самият беше сляп за него. Никога дори не бе обмислял възможността да сгоди дъщеря си за мелез. Беше издигнал Кай от един бездомник до равноправен на фермерите човек — по-свободен и по-добре защитен от мнозина други, защото бе част от обслужващия персонал на семейство Асано.
Но си бе затварял очите за възможността за нещо повече, дори за идеята, така очевидна сега, че Кай е причината Мика винаги да е отказвала да говори за брак. Никога не бе подозирал, че чувствата им един към друг са толкова дълбоки, камо ли да е мислил, че би могъл да направи възможно те да се оженят, като осинови Кай и го направи свой наследник. Ако Кай се бе родил самурай, даже и най-нископоставен, той щеше да види истината и да действа в тази посока много отдавна.
„Ако само Мика ми беше казала…“ Обаче знаеше защо тя не го е направила. А сега вече бе твърде късно да се промени нещо.
— Не им позволявай да видят, че плачеш — прошепна Асано и я погали по косата. — Нека всички тези велможи и техните самураи видят, че могат да научат много от жените на Ако.
Мика отпусна прегръдката си и бавно се отдръпна достатъчно далеч от него, за да го погледне в очите. Ръцете й се вкопчиха в раменете му, докато той гледаше усилията, които тя полагаше да преглътне сълзите си, така че да може да срещне погледа му със същата решителност, каквато бе изписана на неговото лице. Тя отпусна ръце и застана изпъната като стрела пред него, а на лицето й се четеше единствено гордост.
Асано се усмихна, гордостта му се смени с нежност, когато каза:
— Този свят е само подготовка за следващия. Всичко, което можем да искаме, е да го напуснем, като сме обичали и сме били обичани — той хвана ръката й между дланите си. — Не се предавай само защото мен няма да ме има. „Никога не се предавай, ако смяташ, че каузата ти е справедлива“.