Като продължаваше да полага усилия, за да сдържи сълзите си, Мика се отдръпна от него и го остави да мине, последван от Оиши — както винаги, негов лоялен заместник, отправяйки се към мястото, където тя нямаше право да отиде. Но имаше и друго място, където един ден те щяха да се срещнат отново.
Мика вярваше в това с цялото си сърце, макар че не можеше да си представи какво ще прави сега, как ще издържи времето дотогава, докато този ден настъпи по някакъв начин някъде — в някой бъдещ живот или в царството на боговете.
Шогунът и неговата свита от съветници и велможи, както и върволицата от даймио, бяха влезли първи в Голямата зала, за да заемат отредените им места, докато пазачите държаха господаря Асано и Оиши да чакат отвън. Други пазачи не позволяваха на служителите на Асано — и Мика сред тях — да се приближават твърде много.
Двамата мъже стояха мълчаливо — нито един от тях не би посмял да заговори за нещо повече от промяната във времето — като с всяка изминала минута самообладанието им застрашително приближаваше до границата на издръжливостта. Най-сетне масивните дървени врати на Голямата зала, украсени с гравирания герб на фамилията Асано, се отвориха и позволиха на двамата мъже да влязат.
Те прекосиха просторната зала под мрачните погледи на събраните аристократи и стигнаха до мястото в средата й, където върху ивица снежнобяло платно, покриваща част от татами, бе поставена ниска масичка. На нея лежеше богато украсен танто, носещ герба на Асано: традиционният кинжал, който самураите използваха, за да отнемат живота си. Господарят Асано коленичи пред масичката и постави на нея предсмъртното стихотворение, което бе написал. Оиши се отпусна на едно коляно малко встрани зад него, готов да се изправи бързо, за да изпълни своя дълг.
Асано постоя мълчаливо, докато се овладее, после се поклони на зрителите, преди да вдигне поглед към шогуна. Той видя Кира, коленичил отдясно на шогуна. Като долови ликуването на Кира, едва прикрито под привидно спокойното му изражение, в душата му забушува ярост.
Кира забеляза промяната и в очите му се мярна лека боязън, когато той взе блестящия танто.
Господарят Асано отново прикова погледа си върху шогуна. С глас, лишен от всякаква друга емоция, освен решимостта, той каза ритуалните думи:
— Разкривам душата си пред вас, за да прецените дали тя е чиста или омърсена — докато изговаряше последната дума, Асано заби кинжала в корема си. През внезапното мъчително удивление, което тялото му изпита от собственото си предателство, той видя как Кира се помъчи да отклони очи от тези на смъртта.
Но те срещнаха само отмъстителния поглед на Оиши, когато той рязко се изправи на крака, извадил своя меч. Погледът на Оиши посрещна този на Кира като стена, принуждавайки го да се изправи пред истината за страданието на неговия господар, пред доказателството за неговата смелост и отричаното на лъжите, казани срещу него.
Асано държеше главата си изправена, втренчил очи в Кира — фокусна точка отвъд раздиращата болка, докато забиваше кинжала по-дълбоко, разкъсвайки плът и вътрешности, докато тялото му потръпна в знак на протест и той най-сетне наведе глава, а от устните му се отрони нечут стон.
Зад него Оиши за секунда се отърси от собствената си несигурност и мъчителни съмнения. Той вдигна меча си, за да нанесе окончателния милостив удар, и с един прецизен замах сложи край на живота на господаря си и на неговото страдание, уверен в това, че Асано-сама бе умрял така, както бе живял — по начин, който бе пример за почтеност и сила на духа, в които никой нямаше основание да се съмнява.
Асано бе запазил самообладание до края, а ударът, който отдели главата от тялото му, бе нанесен точно както трябва — бликналата кръв се изля в дълбоката купа, поставена пред масата, така прецизно, както би желал даже един шогун. Само една капка попадна върху дрехите на Оиши, но той умишлено избърса кръвта от острието на катаната си в ръкава си, знаейки, че никога повече няма да носи това облекло. Никога досега не бе убивал човек, а току-що бе убил своя господар. Щеше да изгори тези дрехи, иначе те винаги щяха да му напомнят за случилото се преди миг.
Оиши погледна за последен път към Кира, докато прибираше меча си в ножницата — бавно, с непримирима омраза и обещанието за отмъщение в очите. Той се поклони официално на шогуна и на присъстващите даймио, преди да вземе от масичката прощалното стихотворение на господаря Асано, обърна се и излезе от залата сам. Дори някой да бе видял блясъка на сълзите по лицето му, Оиши не изпитваше срам при мисълта, че могат да се подиграват зад гърба му, че е показал човешко чувство.