Мика стана от мястото, където седеше в очакване край езерото с кои в градината на баща си, когато видя Оиши да излиза сам от Голямата зала, носейки само лист хартия. Тя видя как раменете му се приведоха, когато вратите се затвориха зад него.
Той се облегна на една колона на верандата и наведе глава, за да прочете последните думи на баща й. Мика видя как листът затрепери в ръцете му. Оиши остана така много по-дълго, отколкото тя очакваше, сякаш кръвта, размазана по ръкава на кимоното му, бе направила дрехата толкова тежка, че той едва успяваше да стои изправен.
Баща й беше мъртъв.
Съзнанието й се опита да си представи картина на това, което трябваше да лежи в средата на Голямата зала: обезглавено тяло, море от кръв… безжизнените очи на баща й. Тя притисна с ръка очите си, мъчейки се да спре видението, а когато най-накрая я свали, ръкавът й бе подгизнал от горестните й сълзи.
Мика вдигна поглед и видя Оиши да върви към нея през двора — главата му бе високо вдигната, походката му бе отривиста, а очите му гледаха право напред към нея, докато минаваше край самураите, наблюдаващи още територията на замъка, които носеха герба на Токугава, на Кира, на всички други даймио, освен на Асано.
„Не им позволявай да видят, че плачеш“. Мика яростно избърса лицето си с края на ръкава на кимоното си, докато Оиши се приближаваше по градинската алея, без дори да поглежда наляво или надясно към неизпълнените обещания на новообразуваните пъпки и ароматни цветове на глицинията и ириса, на божурите и хортензиите, които растяха от двете страни на покритата с плочи пътека. След сбогуването пазачите бяха накарали слугите да се разпръснат, а тя бе отпратила своите придворни дами и се бе измъкнала да поседи в усамотение тук — последното място, където бе видяла баща си преди ужасните събития от миналата нощ.
— Господарке — Оиши коленичи пред нея и се поклони дълбоко, преди Мика да успее да срещне очите му. Той й подаде листа хартия. Предсмъртното стихотворение на баща й. — Простете ми — добави самураят със задавен глас, когато тя взе стихотворението от ръката му.
— Аз…
— Простете ми — промълви той отново, вече с овладян глас, като вдигна глава и срещна погледа й. Обаче още мигаше, сякаш нещо дразнеше очите му и Мика видя, че лицето му е мокро. — Баща ви възстанови своята чест — добави тихо. — Никога не съм виждал човек, който да притежава такова мъжество. Ако и родът Асано трябва да бъдат горди с него… Сега трябва да отида и да поискам да освободят нашите хора. Простете ми — Оиши се изправи на крака и се обърна така рязко, че тя не успя да каже и дума, преди той да се отдалечи по алеята между цветята.
Мика остана да стои и да се взира в листа хартия, който държеше. На пръв поглед той сякаш беше празен, защото умът и не регистрира написаното на него. Но като продължи да го гледа, видя как калиграфският почерк на баща й — изчистен, без излишни завъртулки, но винаги изящен, започна да придобива форма и тя прочете неговото последно стихотворение: да продължи напред, докато не видеше Ако без стени и не си спомнеше защо той означаваше толкова много за нея.
Пазачите, поставени да охраняват външната порта, поискаха да узнаят къде отива и защо, отнасяйки се с нея грубо, сякаш бе сама пътуваща жена, спряна на контролно-пропускателен пункт на пътя за Токайдо, а не дъщерята на даймиото, който беше техен домакин.
Мика само ги изгледа втренчено и продължи да ги гледа, а споменът за баща й пламтеше в очите й. И това бе достатъчно, както тя някак си знаеше, че ще бъде. Те замълчаха, вдигнаха копията си и й се поклониха, правейки й път да мине.
Мика пое напред, като ускори крачки, когато стигна до моста. Спря, като стигна до средата му, и се загледа в реката, която течеше под него. Вярна и вечна, тя беше благодат за всички, които живееха тук, от планинските хълмове чак до морето, носейки животворна вода за многобройните ниви и хората, които ги обработваха. Тя беше благодат и за замъка Ако — вечно бдителен защитник, който поддържаше пълни неговите крепостни ровове.
Очите й отново се напълниха със сълзи тук, където можеше да даде свобода на чувствата си. Но този път те не бяха сълзи заради загубата й, бяха сълзи от удивление, че красотата на Ако може да остане вечна като реката. Уаби-саби красота — вечна само в сравнение с краткотрайния живот на човешките същества, вечна и все пак променяща се, като сезоните, като времето, вечна и винаги нова всеки път, когато я видеше.