Как ли щеше да изглежда Ако след сто или двеста години? Ако тя се преродеше тогава, щеше ли да го познае по едва доловимите земни форми под повърхност, която щеше да се е променила до неузнаваемост?
Щеше ли да познае баща си, когато душите им се срещнеха отново, скрити зад маската на лица, които са се променили до неузнаваемост? Баща й винаги казваше, че нищо не е вечно на тази земя, освен промяната. Но ако самата промяна е вечна и техният дух е вечен, как биха могли да се погледнат в очите някой ден и да не се разпознаят с радост?
Мика продължи да върви по моста, като притискаше с ръце стихотворението, скрито до сърцето й.
… аз се чудя какво да правя с оставащата пролет.
Като стигна до другия край на моста, духна вятър, който накъдри повърхността на реката и вдигна вихрушка от паднали вишневи листенца по бреговете й, сякаш дори боговете бяха обезпокоени от несправедливостта, извършена днес на земята.
Шогунът и свитата му си бяха тръгнали почти веднага, още преди да изстине пепелта от кремацията на господаря Асано. Другите им гости, или по-скоро окупатори, бяха тръгнали с него — за голямо облекчение на всички обитатели на замъка.
Адютантът на шогуна бе уведомил Оиши и Мика, която той нито веднъж не удостои с нещо повече от учтив поклон, че господарят му щял да ги посети отново на връщане към Едо, след като приключел официалната си обиколка на запад.
Шогунът засвидетелстваше почитта си към владетелите на съседните на Ако области, повечето от които принадлежаха към фамилии, които бяха подкрепили Токугава в последната битка, която им бе осигурила шогуната. Като изземвали едно след друго феодални владения през миналия век, управниците от рода Токугава поставяли стратегически свои съюзници — като фигурки върху шахматна дъска — между феодалните владения на фамилиите, които не били от приближения им кръг, и така ефективно предотвратявали възможността недоволните даймио да се обединяват, за да подклаждат бунт.
Шогунът щял да се отбие отново в Ако след около месец, бе казал адютантът му и бе наредил кураносуке Оиши, изпълняващ длъжността управител на мястото на неговия даймио, да се погрижи делата да бъдат поставени в ред и всички необходими документи и информация, валидни към тогавашната дата, да бъдат на разположение за проверка. Тогава, бе казал той на Оиши — отново без нито веднъж да погледне Мика — щяло да бъде оповестено решението какви разпореждания трябва да се направят за Ако, тъй като нямало наследник от мъжки пол, който да го наследи.
С толкова много думи той бе заявил, че този клон на рода Асано е изсъхнал и се чака да бъде отсечен: областта Ако или щеше да бъде добавена към вече огромните владения на Токугава, или щеше да бъде присъдена на някой от привилегированите съветници на шогуна. Самураите на господаря Асано щяха да станат ронини — все още самураи по произход, но в действителност без господар; опозорени скитници, прогонени да се прехранват както могат, докато дъщерята на господаря Асано… беше презряна.
Казано накратко, бяха ги информирали, че всички те са осъдени на смърт — това бе най-лошата новина, която можеха да си представят. Вцепенени от шока, те бяха отвърнали на формалния му поклон за сбогуване и го бяха гледали как се отдалечава с коня си, бяха гледали как свитата на шогуна си заминава, бяха видели как Кира бе погледнал назад с нещо повече от случаен интерес, докато напускаше техния дом и дома на техните предци.
Оиши и Мика стояха един до друг, без да продумат, докато свитата не премина през външната порта и не прекоси моста. Тогава Мика се обърна с яростен вик и стовари с всичка сила юмрука си върху колоната на верандата, до която стоеше. Оиши я изгледа невярващо, сякаш бе нанесла удара, който бе имал намерение да нанесе, преди той да успее да помръдне. Тя се обърна отново напред със зачервено лице и пулсираща длан и изрече една ругатня по адрес на заминаващия шогун, която би накарала дори войниците му да се изчервят.
— Мика-химе! — каза рязко Оиши. Но тя видя в очите му само огромно облекчение, че си е държала езика зад зъбите, докато свитата на шогуна вече не можеше да я чуе.
— Аз не съм невидима! Нито глухоняма! — сопна му се Мика. — Може сега да сте единственият, който има право да дава заповеди, но също така сте единственият, който трябва да се вслушва в тях — добави тя ядно. — Аз съм дъщеря на баща си и вие никога няма да бъдете мой баща, Оиши Йошио. Никога вече не ми говорете с този тон.