— Простете ми, Мика-химе — той падна на колене и се поклони, докато челото му докосна кедровите дъски, с които бе настлана верандата. Когато отново вдигна глава, тя видя в очите му истинско разбиране на унижението, което току-що бе понесла. Видя също изтощението му, безсилния му гняв и ужаса, който бе изпитал така силно, както и тя, когато и двамата осъзнаха, че шогунът бе оставил след себе си погребална клада при портите на замъка, готова да изгори бъдещето на Ако, а думите на адютанта му бяха поставили факлата в нея.
Спомни си също как Оиши многократно я бе помолил за прошка, когато и бе дал предсмъртното стихотворение на баща й в градината, след като бе… Тя затвори очи.
— Оиши-сама — промълви Мика, — моля ви, станете. Аз трябва да ви помоля за прошка и да ви изразя своята благодарност, че винаги сте се отнасяли почтително към мен, независимо… независимо какво може да сте си мислили за мен или за моето поведение…
Тя погледна настрани, засрамена.
— Знам, че имате още много работа по подготовката за погребението на баща ми. И аз… аз трябва да тръгвам сега, за да събера костите на баща ми от пепелта. — Беше традиция членовете на семейството да изпълняват този последен ритуал от подготовката на останките за погребението, а тя беше единственият останал член на семейството. Мика слезе от верандата и се загледа в далечината.
— Мика-химе — каза тихо Оиши, като се изправи зад нея. — За съпругата ми Рику ще бъде чест, ако й позволите да ви помогне. А… има и други. Вие не трябва да бъдете сама, всички ние още сме тук — семейството на вашия баща, нашия господар.
Тя се обърна да го погледне, примигвайки, неимоверно развълнувана.
Той успя да се усмихне мило, но и донякъде несигурно.
— А колкото до бъдещето… разполагаме с един месец. Днес може да са ни предсказали края на достойнството, което имахме, но засега ние все още го притежаваме. Бъдещите планове на Ину Кубу няма да попречат на молитвения ритуал за баща ви, нито на любовта ни към него.
— Благодаря ви, Оиши-сама — на лицето й трепна усмивка при използвания от него скандален прякор. „Кучешкият шогун“ бе прякор, измислен от народа заради едва ли не безкористната грижа на шогуна за благоденствието на кучетата. Беше чувала, че един свещеник казал на шогуна, че боговете може да го дарят с наследник от мъжки пол, ако върши добри дела, и шогунът избрал да защитава кучетата, защото бе роден в Годината на кучето. Хората твърдяха, не без основание, че той се грижи повече за кучетата, отколкото за човешките същества. Казваха също, че миризмата от огромния кучкарник за бездомни кучета, който той бе построил в Едо, била ужасна.
Оиши я заведе до дома си, където Рику падна на колене пред тях, а когато Мика протегна ръце да я вдигне, прегърна младата жена като майка и започна да я утешава с нежни думи и да й изказва съболезнованията си. Повече развълнувана, отколкото стресната от спонтанния, прочувствен жест на другата жена, Мика видя зад рамото на Рику как лицето на Оиши се отпусна и усети неговото облекчение, че дъщерята на господаря само се радва на сърдечността на неговата съпруга.
През следващите два дни бяха спазени погребалните традиции, като бе проведена официална церемония в семейното светилище, а след това бе погребана урната на баща й в гробището на замъка Ако край реката, където неговите предци, както и тези на множеството хора, които присъстваха, бяха погребвани в продължение на десетилетия.
Вместо да се чувства по-самотна от всякога, Мика намери утеха в присъствието на голямото семейство, което никога не си бе давала сметка, че притежава, като с всеки изминал час хората от него придобиваха все по-реални образи — както сдържаните самураи, така и стеснителните слуги, които идваха да й изкажат съболезнованията си или да споделят с нея спомени за баща й.
Смъртта заличи социалните различия и тук, сред многобройните неща, които напомняха за изминалия им живот и несигурното им бъдеще, както и за лоялната привързаност, която бе свързвала техните предци и семейства до днешния ден, тя осъзна колко искрено всички те споделят мъката й, както и възмущението й от несправедливата смърт на баща й.
Имаше само един човек, чисто лице тя не видя, единственият, който най-много се бе надявала, че ще дойде да се помоли за баща й, единственият човек, който наистина бе изпитвал същите чувства към него, каквито бе изпитвала и тя, и който му се бе подчинявал много по-самопожертвователно, отколкото тя самата през толкова много години.