В ума на шогуна замъкът Ако и неговите земи вече бяха конфискувани.
Но с одобрението на господарката Мика Оиши бе направил и собствени допълнителни приготовления, точно както бе направил и шогунът.
Техният господар бе мъртъв по заповед на шогуна, което правеше причината за внезапното заминаване и датата на връщане още по-ясна: шогунът се нуждаеше от това време, за да събере войски от съседните даймио — верни поддръжници на бакуфу — и да си осигури нужните продоволствия в случай на обсада.
Той възнамеряваше да не остави никакво съмнение за изхода, когато се върнеше да предяви искане за замъка Ако. Самураите на Ако трябваше да предадат владението на господаря си незабавно и без бой… или всички щяха да умрат.
В епохата на хаос преди Мира на Токугава владеенето на земята се бе променяло като морския прилив и дългът на самурая бил ясен: той живеел и умирал, служейки на рода на господаря си и на никой друг. Но династията Токугава имаше своя собствена интерпретация на Бушидо. Сега абсолютната преданост на самурая принадлежеше на неговия върховен господар — шогуна, замествайки вековната традиция той да служи само на своя даймио.
Но шогунът бе напълно непознат за повечето хора, живеещи на по-голямо разстояние от това, до което можеше да се стигне с еднодневна езда от Едо. Самураите, които не бяха част от огромната бюрокрация на бакуфу, не бяха много мотивирани да посветят живота си на шогуна, особено ако поколения наред семейството им живееше в отдалечени феодални владения като Ако, където независимото управление на рода Асано практически не бе оспорвано през последните сто години. Официално самураите от Ако се кълняха във вярност към новия ред, но истинската им преданост към техния господар си оставаше непроменена.
Тя също така не бе оспорвана… поне досега.
До този момент имаше малко дезертьорства сред войските, които бяха под командването на Оиши, въпреки факта, че господарят им беше мъртъв — реалността на бъдещето, пред което бяха изправени. Наемните стрелци с аркебузи се бяха върнали в родните си провинции, но те не бяха самураи и това бе тяхно право. Той беше благодарен и окуражен от готовността на собствените войски на Ако да останат по местата си. Много от земеделците и другите селски обитатели, които живееха извън стените, се бяха присъединили към тях тук и той бе удивен от големия им брой. Те бяха настанени в централната кула на замъка. Първоначалната функция на всяка такава кула беше да бъде убежище не само за аристократите, но и за всички граждани, които са застрашени от вражеска армия.
В тези времена, когато по правило именията сменяха собствениците си по мирен път, освен ако нямаше принуда, обикновените хора имаха много малко за губене, ако не правеха нищо, и нямаше да спечелят нищо друго, ако се съпротивляваха, освен кървава смърт. Като се имаше предвид фактът, че шогунът се очакваше да пристигне днес преди залез, Оиши осъзна, че доброто управление на господаря Асано — и възмущението на хората от внезапната му и необяснима екзекуция — бе събудило необичайно чувство на лоялност и открито неподчинение у всички, освен у тези, които живееха най-далече.
За самураите беше по-различно: значението на думата самурай бе „човек, който служи“. Неписаният кодекс, по който живееха, формирал се в течение на много векове на войни и раздори, поставяше живота им в ръцете на техния господар, създавайки връзка между самураите и техния даймио, силна като връзката между членовете на едно семейство и техния патриарх. Самият Оиши бе далечен кръвен роднина на господаря Асано, но по принцип съществуваше нещо повече от кръвна връзка, имаше дори владения, които нямаха такъв просветен управник като Асано — „семейства“, в които цареше негодувание или бяха управлявани от глупаци — но въпреки това бяха готови да се обединят, за да се противопоставят на външна заплаха. Една много стара поговорка гласеше: „Не се радвай, че тръгва, преди да го видиш, че пристига“.
Мъжете, които служеха на господаря Асано, бяха неговото семейство. Което означаваше, че те са заплаха за всеки — дори за шогуна — който се опиташе да си присвои неговите владения. Ето защо господарят Асано трябваше да умре първи, и то внезапно, за да не се стига до раздвояване на лоялността. Останали без господар, самураите не трябваше да оказват съпротива — сега шогунът бе единственият им господар и противопоставянето срещу него щеше да бъде третирано като измяна.