— Ако се бием сега, ще загинем — продължи Оиши. — И не само ние. Всички земеделци и жители на Ако ще бъдат убити — той срещна очите им, търсейки истинско разбиране за последиците от техните действия. — Тогава кой ще остане да отмъсти за господаря ни?
Никой не му отговори. Вярно бе, че не бе имало истински войни, откакто режимът на Токугава бе превърнал страната във военна диктатура. Но всички мъже край него знаеха, че бяха избухвали спорадични въстания, внезапни изблици на насилие, като това, което обсъждаха сега.
Възползвайки се от цялата си власт, шогунът бе давал светкавични, брутални уроци на водачите им и всички техни поддръжници, които бяха залавяни живи, както и на всички други, попаднали в мрежата на смазващата военна сила на бакуфу. Даже нямаше значение колко от войниците на шогуна загиваха за постигането на такава съкрушителна победа, когато завземането на феодалните владения от шогуната обричаше на глад стотици ронини.
Оиши бе дал дума на господаря Асано. Те бяха получили заповеди, както бе било през цялото време.
— Да оставим настрана честта. Господарят Асано се пожертва, за да спаси Ако. Последното му желание бе да поставим Ако на първо място. Ще се предадем и ще понесем целия срам, докато те сметнат, че опасността е преминала — той се поколеба, усещайки прикованите върху лицето му погледи. После срещна очите им и погледът му внезапно стана безмилостен като на ястреб. — Тогава ние ще ударим — смъртоносното обещание, което се криеше зад тези спокойни думи, накара мъжете да застинат на местата си. Те останаха безмълвни, без да помръднат, когато Оиши добави: — Когато сложим кървавата глава на Кира върху гроба на нашия господар, тогава ще можем да говорим за чест — той се изправи и рязко напусна масата, давайки знак на стражите пред входа на шатрата, че достъпът вече не е ограничен. Като излезе в двора, решението му окончателно се затвърди.
Докато стоеше загледан в офицерите си и събраните им войски, разположени из целия вътрешен двор, от едната наблюдателна кула, която гледаше към пътя, водещ към замъка, а после и от другата, се разнесоха викове:
— Тревога! Тревога!
Офицерите, които бяха прекарали последните часове в спорове помежду си и с него, изхвръкнаха от шатрата зад гърба му и се отправиха към командните си позиции.
Моментът, от който се бе страхувал толкова дълго време, най-накрая бе настъпил. Той мълчаливо благодари на боговете, че бе направил избора си точно навреме. Като погледна към двореца, видя господарката Мика да стои на балкона, мъчейки се да зърне това, което бяха видели постовите.
Оиши изтича до най-близката наблюдателна кула и се изкачи на върха й. Постовият, който бе там, му подаде далекогледа си и безмълвно посочи с ръка. Оиши видя с безспорна яснота авангардът на армията на шогуна да преваля билото на един далечен хълм. След като определи какво е видял, той също така забеляза върволицата от войници зад авангарда, която се точеше в далечината по хълмистия път чак до хоризонта.
Каква войска водеше шогунът със себе си? Въпросът му бе безсмислен, осъзна Оиши, тъй като отговорът бе очевиден: твърде голяма. Сега вече ясно различи блестящите брони в златно и черно на почетната гвардия на шогуна в челните редици, знамената и флаговете с герба на Токугава.
Шогунът се беше върнал, както бе обещал, но този път идваше, за да остане.
Гледана от прозореца на Мика, приближаващата армия с блестящите на следобедното слънце оръжия и брони изглеждаше като видение на дракон, който идваше по лъкатушещия път към замъка, неудържим като природна стихия.
Нейните придворни дами плачеха в тихо отчаяние около нея, но тя едва ги чуваше. Мика най-сетне бе надмогнала своята скръб и страх и бе достигнала, поне засега, до състояние, в което като че ли не изпитваше никакви емоции, а само напълно рационално разбиране на това, което беше неизбежно и какви възможности оставаха открити.
Тя прехвърли наум събитията, които вероятно щяха да последват, и какви действия да предприеме в зависимост от крайното решение, което щеше да вземе Оиши. Разчиташе, че то ще е мъдро, защото знаеше колко много го уважаваше баща й по отношение на военната стратегия.
Една от нейните придворни неохотно подръпна ръкава й, за да привлече нейното внимание, и й подаде малко пакетче, което тя осъзна, че беше пликче с отрова. Мика го прие без коментар и го пъхна в ръкава на кимоното си, въпреки че нямаше намерение да го използва… поне не за себе си.