Тя хвана мократа от сълзи длан на придворната и леко я стисна.
„Не се предавай само защото мен няма да ме има“ — беше казал баща й. Мика щеше да се изправи пред шогуна гордо, изпълнена с духа на баща си, точно както щеше да направи и Оиши днес.
— Още не сме загубили Ако — прошепна тя. После отново отиде до прозореца.
Оиши се върна при воините, разположени по периметъра на вътрешния двор. Имаше още бойци, събрани в долния двор, както и по цялото протежение на стените и по бойниците на главната кула.
Порази го фактът, че никога досега не бе виждал всички войски на Ако, събрани на едно място по едно и също време, всичките готови да се бият срещу врага — реален или въображаем. Това не беше учение. Всички тези хора под негово командване… и изправени срещу шогуна. Той каза още една кратка молитва: в края на деня всички в замъка Ако още да бъдат живи, така че господарят Асано да не е пожертвал живота си напразно.
Оиши огледа двора, търсейки Чикара, и го откри на поста му пред самураите, които бяха натоварени със задачата да поддържат ред сред служителите и работниците от замъка и при нужда да ги приберат в главната кула. Внезапно видя Кай, застанал близо до сина му — стоеше сред другите работници, но както си даде сметка, всъщност не стоеше с тях. Той носеше бокен, затъкнат в пояса на дрипавото му кимоно, а по погледа му си личеше, че е дошъл тук, за да се бие отново за Ако, да се бие и да умре, ако е необходимо.
Оиши запази безизразното си изражение, като отклони очи от мелеза и тръгна безмълвно към затворената порта на вътрешния двор. Той се учуди, че Кай е в състояние да ходи, камо ли да се бие, след нанесения му побой, но още по-изненадан бе, че е дошъл тук, за да се сражава редом с мъжете, които му го бяха нанесли. Дали бе дошъл заради господаря Асано? Или защото искаше лично да си отмъсти на шогуна или на Кира? Или пък просто бе дошъл да умре като куче? Каквато и да бе целта му, Оиши бе сигурен, че днес няма да я постигне.
Той спря пред портата и нареди на стражите да я отворят широко. Почувства почти физически шепота на изненада, който се разнесе между офицерите и войниците, когато даде тази заповед.
Кай погледна гърба на Оиши, смаян и объркан като всички воини около него. Заедно с всички останали той наблюдаваше как вратата се отвори с тътен, как Оиши мина през нея и забърза надолу по лъкатушещия коридор към външния двор, където той изкрещя заповед на пазачите да отворят портата на крепостната стена.
След още една дълга пауза се чу как външната порта се отвори със стържещ звук. Слугите около него започнаха да възклицават ужасено; няколко самураи им изкрещяха да запазят тишина, когато Оиши накрая се върна през вътрешната врата.
Чикара погледна през рамо към Кай — лицето му бе загрижено като на всички останали. Но вниманието на Кай бе съсредоточено отвъд събраното множество, докато слушаше това, което те щяха да чуят след малко.
Армията на шогуна влезе тържествено във външния двор и неговите пехотинци се разгърнаха, образувайки въоръжена бариера от двете страни на пътя, който Оиши бе наредил да бъде разчистен до вътрешната порта, гарантирайки безопасното преминаване на шогуна направо във вътрешния двор и до мястото, където Оиши чакаше, изтласкан до редиците на своите събрани войски, тъй като още телохранители на шогуна се изсипаха в двора заедно с него.
Шогунът мина с коня си през отвореното пространство между войските му и влезе във вътрешния двор, последван от офицерите на феодалите, чиито войски бяха увеличили армията му, а редом с него яздеше господарят Кира.
Оиши ги гледаше как приближават със стоическо достойнство, което едва успя да запази заради прилива на омраза, която почувства, като видя Кира и разбра, че най-лошите му опасения са били напълно оправдани.
След това, без да каже и дума на някого, той падна на колене и положи мечовете си на земята, като се поклони доземи в знак, че се предава.
В продължение на един дълъг момент никой не помръдна. А след това, един по един, офицерите му направиха същото. Войниците зад тях се поколебаха, отначало неразбиращи, докато не чуха тракането на мечове върху каменните плочи. Тогава те последваха примера на техните офицери, сякаш някой бе извикал високо заповед, като коленичиха и положиха на земята своите оръжия — покорно, както биха се втурнали и в битка.