„Всички… освен един“. Един, с чиято съдба той щеше да се занимае лично.
— Кураносуке Оиши, ще ми о отделите ли малко време?
Бившият главен управител на замъка Ако вдигна очи, мъчейки се прикрие недоверието, изписано на лицето му, докато Кира се приближаваше към него. „Оиши е твърде горд, за да задава въпроси, което е още по-добре“ — помисли си Кира.
Защото отговорите изобщо нямаше да му харесат.
Оиши се изправи неохотно и тръгна след Кира, който му кимна да го последва. Телохранителите веднага ги обградиха; хората на Кира явно бяха командвани от гиганта в черна броня.
Групата тръгна през двора, минавайки край редица официални сгради, включително Голямата зала и двореца. Тревогата на Оиши, който всячески се мъчеше да я прикрие, все повече се изписваше на лицето му, когато се скриха от погледа на войските на Ако.
— Ако искате да ви дам информация за… вашето ново владение, Кира-сама, официалните документи са…
Кира погледна към облечения в черни доспехи самурай, който замахна, сякаш да плесне муха. Облечената му в ръкавица ръка се стовари отстрани върху главата на Оиши, като го просна на земята, запращайки шлема му да се търкаля със звън върху каменните плочи. Като го сграбчи отзад за бронята, гигантът отново вдигна Оиши на крака.
Кира се обърна към него и с неприятна усмивка каза:
— Няма да е необходимо.
Гигантът в черно продължи да стиска Оиши за бронята, като го бутна да върви напред, въпреки че главата му звънтеше като камбаните в храма, а колената му се подаваха на всяка крачка. Пред очите му изплува спомен: как мелезът се строполи по гръб сред прахта на арената на турнира, а шлемът му отхвърча и се търкаля пет-шест метра, преди да спре пред самураите от Ако.
Сега пред него се издигаше единствено главната кула на замъка — символ на неговата сила, чието предназначение бе да пази господаря и хората от Ако. Той внезапно си спомни, че под нея се намираше тъмницата на замъка.
Помисли си за Рику и Чикара — така близо и въпреки това така недостъпни. Щеше ли някога да ги види отново? Дрехите под доспехите му подгизнаха от пот; при мисълта за огромната загуба на Ако и за собствения му крах му се приплака. Единствено закалката му като самурай му помогна да запази лицето си безизразно пред враговете му.
Осъзна вцепенено, че дори гордостта му не бе нищо повече от обусловен от социалното му положение навик, а не идваше дълбоко от сърцето му, както винаги бе вярвал. Въпреки това бе благодарен, че я има, когато пазачите на Кира го принудиха да поеме по стълбите, водещи към подземията. Кира остана горе да ги гледа как слизат. По средата на пътя Оиши се подхлъзна, гигантът в черно го пусна и той измина, търкаляйки се презглава, останалата част от стълбите. Кира се усмихна и след това изчезна, като се отправи обратно към света на живите и новото си владение.
Обикновено бяха необходими двама или трима тъмничари, за да издърпат настрани тежката каменна плоча, която покриваше ямата в дълбините на старата тъмница на замъка Ако, но този път бе достатъчен само един силен тласък от страна на гиганта с черна броня.
Наложи се четирима души от охраната на Кира да обединят усилия, за да завлекат съпротивляващия се Оиши до ръба на тъмната дупка, която се разкри под капака. Ямата за изолация бе дълбока почти пет метра, влажна, с каменни стени, не по-широка от домашен килер, и тъмничарите от Ако винаги я бяха наричали джигоку — подземният свят… преизподнята. Плъховете се разбягаха да се скрият, когато ярката светлина на факлите прониза отгоре мълчаливия им свят.
Силен удар в гърба от ръката на гиганта тласна Оиши напред, пазачите го пуснаха и той полетя с вик в мрака. Тялото му тежко се стовари на каменния под. Кръгът светлина, сред който лежеше, се сви до тънък лъч и след това изчезна, но той не бе в съзнание, за да види как светлината угасна.
Оиши отвори очи объркан, сред почти пълен мрак и тишина, и такава воня, че му се прииска да повърне, сякаш болката в главата не беше достатъчна, за да му се догади.
„Богове, какво се е случило с мен? Болен ли съм… кошмар ли сънувам? Наистина ли нещо пълзи по мен?“
Той изруга и седна, а гласът му отекна в тишината, когато нещо ухапа ръката му. Драскайки го, от него наскачаха плъхове и се разбягаха в тъмнината. „Плъхове…?“
Той отново изруга, когато болката от падането му в петметровата яма и грубото отношение на пазачите на Кира, преди да го хвърлят в нея, го прониза, както му се стори, във всички нервни окончания на тялото му, а след това като съкрушителна вълна го заля мисълта за огромното коварство на Кира.