Имаше някои неща, които дори един абсолютен владетел нямаше право да отрече, и едно от тях беше справедливостта. Бяха учили Оиши, че даже боговете страдат, когато някоя несправедливост наруши равновесието на потока на цялото съществуване. Самите богове искаха да бъде възстановено това равновесие, без значение колко време щеше да отнеме или каква щеше да е цената.
Тогава нека боговете да му бъдат свидетели: той щеше да се превърне в инструмент на тяхната воля, независимо какви човешки закони трябваше да пристъпи, независимо колко време щеше да му отнеме, независимо каква цена щеше да плати. Шоги и го бяха стратегически игри, която се играеха от мъже, сякаш те бяха самите богове. Най-сигурният начин да спечелиш бе да планираш сто стъпки напред още докато правиш първия си ход. Сега той разполагаше с цялото време, което му бе нужно за това.
10.
Голата клонка на вишневото дърво пред тесния прозорец на затвора на Оиши бе покрита със скреж. Оиши седеше сгушен в ъгъла на килията си, обгърнал с ръце тялото си, за да спре треперенето си и топли дланите си, защото в килията бе толкова студено, колкото бе и от другата страна на прозореца. Отдавна бе изоставил бронята си на плъховете, защото бе невъзможно да се спи с нея на твърдия каменен под.
Плъховете бързо бяха изгризали всички кожени връзки и копринени ширити, които свързваха извитите метални плочки. Сега съжаляваше, че я бе пожертвал, защото с бронята можеше да му бъде по-топло. Но останките от нея бяха разпилени из цялата килия, докато ги бе мятал срещу стените, когато все още имаше сили да реагира на пристъпите на гняв и отчаяние, които го обхващаха през първите дни на лишаването му от свобода.
Сега, след месеците затвор и нищожните дажби, споделяни с неговите другари — плъховете, му бяха останали толкова малко сили, че изобщо не си струваше усилията даже да се движи. Отначало Оиши бе опитал да се упражнява, за да се поддържа във форма, а по-късно, за да се стопли, но на този етап тялото му изчерпваше цялата си енергия само докато трепереше.
Поне плъховете най-накрая бяха сключили мир с него — бяха спрели да го хапят и да изгризват дупки в дрехите му, докато той се опитваше да спи — и почти бяха станали негови приятели. Но те бяха лоши събеседници.
Сега и той беше такъв — беше станал неподвижен и мълчалив като мрака, който го обгръщаше. Поне вишневата клонка — единственото му доказателство, че светът навън все още съществува, му даваше смътната представа от колко време е тук, макар вече да не бе сигурен дали това е благословия или проклятие. Оиши вече не бе сигурен и дали ще бъде в състояние да изпълни клетвата си да живее, докато не види отмъстен господаря Асано, докато не се събере със семейството си или дори да види как вишневата клонка зад прозореца отново се покрива с цвят.
Той подскочи стреснато и погледна нагоре при внезапното скърцане и стържене, което се разнесе над главата му. Появи се ивица светлина, докато каменната плоча бавно бе избутана настрана. „Беше ли станало време за дневната му дажба храна?“
Оиши се отблъсна от стената и запълзя почти нетърпеливо към мястото, където щяха да му спуснат храната.
Но този път каменната плоча на ямата продължаваше да се отваря, пропускайки достатъчно светлина, за да заслепи очите му, които почти бяха отвикнали от нея. Той се сви, приличащ на човешка сянка, когато го заля блясъкът на светлината от факла, карайки го да изпита ирационален страх, че ще изчезне, а после остана просто страхът. Плочата не бе издърпвана напълно, откакто го бяха хвърлили тук.
Въже с примка в края му се спусна надолу и остана да се поклаща във въздуха пред лицето му. Оиши се втренчи в него, объркан, чудейки се дали не му предлагаха възможност да се обеси.
Силуетът на главата и раменете на пазача се очерта в светлия отвор над него и един глас, толкова силен и груб, че го накара да си запуши ушите, извика:
— Качвай се, ронин!
Оиши бавно се изправи на крака, сигурен, че сънува. Наистина ли щяха да го освободят след всичкото това време, или просто бе някаква уловка?
Той сграбчи въжето, което бе достатъчно истинско, и трескаво промуши през примката главата и раменете си, преди то да го стисне за врата. После го пристегна около гърдите си, колкото можа, с вдървените си от студа ръце.