Някой започна да го дърпа нагоре, тялото му взе да описва кръгове във въздуха, от което му се зави свят. Нима бе наистина възможно?
Тялото му се остърга в ръба на отвора и когато го изтеглиха на светло, мигащ и задъхан, първото лице, което различи ясно, бе това на сина му.
Светлокафявите очи на Чикара блестяха от облекчение, докато помагаше на баща си да излезе от ямата и да стъпи на краката си. Синът му свали примката от него и го прегърна, както не бе правил, откакто… откакто… Оиши не можа да си спомни преди колко време е било.
Чикара бе станал по-висок, помисли си той, и по-слаб, дотолкова, че лицето му бе загубило момчешките си черти. Той вече не носеше дрехи на привилегирован син на кару, нито дори на слуга на господаря; протритото му кимоно и хакама изглеждаха като подаяние от някой друг.
Оиши зърна собственото си отражение в очите на Чикара — мръсен и измъчен, облечен в дрипи. Той едва можеше да стои на краката си, дори и подкрепян от сина си, докато Чикара го отвеждаше от мястото на преждевременното му погребение към стъпалата, извеждащи от подземния свят.
Оиши все още се свиваше уплашен при всеки звук, който поразяваше напрегнатите му сетива, докато най-накрая стигнаха външните порти на замъка. Слънцето беше скрито зад облаци, които предвещаваха сняг, но той все още трябваше да засенчва с ръка очите си срещу ослепителната атака на дневната светлина.
Пред портите се бе събрала тълпа от селяни, които ги очакваха. Оиши усети, че Чикара се поколеба, сякаш не беше сигурен дали те са тук, за да приветстват баща му, че отново е на свобода, или бяха повикани да станат свидетели на неговото унижение и позор — още един урок, който Кира е имал намерение да му даде… на него и на всички от Ако.
Оиши спря, докато селяните бавно се наредиха на пътя, сякаш възнамеряваха да се опълчат срещу него. Страхът му бе болезнено нараснал от дългия му строг тъмничен затвор, както бяха изострени и сетивата му. Докато се опитваше да открие познато лице, стори му се, че видя Рику, но това със сигурност не можеше да е съпругата му — със забрадена коса и сиво кимоно на селянка.
Погледът му я подмина и се спря на мъж, застанал в края на тълпата. Нищо в облика му не отделяше непознатия от останалите и все пак имаше нещо не съвсем наред в начина, по който го гледаше — бдително и едновременно с това странно безстрастно.
Шпионин. Кира бе поръчал да го следят.
Част от разума му се опита да му каже, че си въобразява: че след всичкото това време и наказанието му дори Кира не може още да се страхува, че главният васал на господаря Асано би се опитал да търси отмъщение, не и след като хората му бяха разпръснати по всички краища на страната и собственият му живот бе съсипан.
Но той внезапно си спомни прозрението, до което беше стигнал в самото начало на лишаването му от свобода: Кира беше страхливец. А един страхливец никога не се чувстваше напълно в безопасност.
Един от пазачите го блъсна, докато стоеше, взирайки се в селяните и света, който не бе виждал от толкова време. Оиши залитна напред, тъй като Чикара го изпусна, и падна на четири крака в калта пред всички, които го гледаха.
Селяните се напрегнаха в очакване на реакцията му, като явно бяха сигурни, че ще се изправи на крака и ще се разгневи.
Вместо това той се изправи на колене, после се унижи пред пазачите, като се поклони ниско, докато челото му докосна калта.
— Не ме наранявайте повече — промълви смирено.
Унижението му стана още по-голямо, когато вдигна глава и видя лицето на Чикара — гневът към охраната се смени с недоверие, а след това с ужас, докато синът му се взираше изумено в него като всички останали.
Като изсумтя презрително, пазачът му обърна гръб и влезе обратно през портите на замъка, който винаги бе бил домът на Оиши. Портите се затръшнаха, откъсвайки завинаги Оиши от предишния му живот и от полагащото му се място в света.
Той не помръдна от мястото, където беше паднал, седейки като просяк, с покорно сведени рамене и глава. Усети присъдата на тълпата да го притиска като тежката каменна плоча, която толкова дълго бе покривала килията му, докато по лицата на все повече хора изчезваше и последната искрица надежда и по тях се изписа отвращение.
Един едър селянин се приближи до него арогантно, сякаш той бе хинин, заплю го и се отдалечи. Другите селяните го последваха поотделно или на групички, докато Оиши не правеше нищо друго, освен да седи в калта и да трепери като бито куче.