Но след това до него се приближи някой друг и приклекна да избърше внимателно калта и слюнката от лицето му с протрития ръкав на кимоното си. Той вдигна поглед и в очите му се появи недоумение, като видя Рику до него. Значи наистина бе видял нея, облечена в сиво памучно кимоно на селянка и скрита под забрадка коса, която вече не бе изящно подредена с красиви фиби и гребени. И въпреки това тя все още се държеше с грацията и достойнството, които никой не бе успял да й отнеме.
Оиши извърна лице, неспособен да продължи да я гледа, виждайки любовта, мъката и състраданието в очите й.
Чикара пристъпи напред и внимателно му помогна да се изправи на крака. Когато Рику се опита да го прегърне, той погледна покрай тях и видя човека на Кира да се помайва в далечината, наблюдавайки го какво ще направи.
Оиши отблъсна сина си и съпругата си, като движението му бе изпълнено с яростно отвращение от самия себе си.
— Стойте настрана! Стойте настрана от мен! — като залиташе, едва успявайки да се задържи на крака, той се отдалечи от замъка Ако без никаква представа къде отива, освен че трябва да се махне оттук, от миналото, което бе затворено за него като портите на крепостната стена. Да се отдалечи от кошмара, който бе преживял, но който щеше да спохожда сънищата му завинаги, както и спомените за смъртта и измамата, за загубата на всичко, което бе имал гордото задължение да защитава и да се грижи.
Но най-вече да се махне от непознатия в далечината, който продължаваше да наблюдава всяко негово движение.
Рику и Чикара го настигнаха, отначало вървяха предпазливо на няколко крачки зад него, докато той несигурно пресече моста и се насочи към селото, което се намираше току зад границите на прилежащите към замъка земи.
Накъдето и да погледнеше, като навлезе в селото, виждаше признаци на промяна към по-лошо: занемарени магазини и къщи, боклук по улиците, кръпки по дрехите на хората, които извръщаха очи, докато минаваше. Това бяха хората, за чиято защита той и останалите самураи бяха пожертвали живота си не като бяха загинали, а осъждайки се на позора и лишенията, съпътстващи живота на ронините.
Вонята на по-лоши неща от боклука обгръщаше като покров цялото село. Отвъд него оризищата още бяха покрити със стърнищата от последната жътва, но той забеляза и места, където пътеките от насипана пръст, които разделяха нивите, бяха частично разрушени и неравни. Изглеждаше така, сякаш фермерите вече дори не се грижеха за насажденията си, както вече не ги бе грижа и за собствения им живот.
Ако се бе променило почти толкова, колкото и той самият, неговите хора бяха недохранени и навъсени, над самата земя бе надвиснало проклятие, което бе заразило всички тях. Как може всичко да се съсипе толкова бързо?
Господарят Асано беше достатъчно мъдър, за да осъзнае, че хората, които разполагат с достатъчно храна, прилично облекло и прилични жилища, са хора, които имат бъдеще, което си струва да градят: силни, здрави хора, които ще работят усилено, доброволно, за да задоволят потребностите на господаря си. Те бяха приемали сериозно дълга си към него, защото той никога не вземаше твърде много от тях. Земята се бе отплащала на техните усилия и бе царяло благополучие.
Беше очевидно, че господарят Кира не притежаваше същите възгледи, макар че това изобщо не бе изненадващо.
Оиши се бе надявал, че като види отново Ако с очите на свободен човек, това ще му помогне да въведе малко порядък в разбърканите си мисли. Но реалността, с която се сблъска тук: тази земя, в която цареше физически и духовен упадък, простираща се под оловносивото небе, съвпадаше твърде много с образа, който си бе изградил за състоянието на собствения си живот.
Докато се скиташе безцелно по улиците, Рику и Чикара най-сетне се изравниха с него и внимателно го хванаха за ръцете.
— Нека да ви заведем у дома, татко, така че да можете да си починете и да се нахраните — каза Чикара, като очите му умоляваха Оиши да му покаже поне искрица от мъжа, когото винаги бе познавал.
Давайки си сметка, че няма представа дори къде живееха те сега, Оиши се съгласи мълчаливо, позволявайки им да го поведат през тесни улици и пътеки, в които вонеше на обществени тоалетни, към най-бедната част на селището.
Той се чудеше къде отиват и защо вървят в тази посока, докато не стигнаха до последната уличка и не спряха пред някаква невзрачна дървена врата, приличаща на всички други врати на дългата редица от многофамилни къщи пред него. Идентична редица от многофамилни къщи се издигаше и от другата страна на тясната кална уличка.