Чикара плъзна настрани вратата и двамата го въведоха вътре. В новия им дом. Нямаше нужда да му казват, че са живели на това място, докато е бил в затвора. Те събуха сандалите си в края на дървената платформа, която бе пространството за живеене и спане в единичната стая. В средата на платформата бе поставен малък мангал, на който да си приготвят храна и да се греят, а от бамбуковата греда над него висеше желязна кука, на която да се закачва гърнето.
Целият им дом бе по-малък от кабинета му в жилищния им павилион в земите на замъка. Но пък не им бяха останали и почти никакви вещи, които да заемат някакво пространство. Малка купчина грижливо навити футони и одеяла заемаше единия ъгъл, а в другия няколко ката дрехи лежаха спретнато сгънати в един панер.
Сети се, че съпругата и синът му дори не трябваше да бъдат в Ако. Може би Кира бе използвал обещанието, че ще го освободи, за да ги задържи тук — за да не отидат до Едо и протестират пред шогуна; въпреки че Оиши се съмняваше, че шогунът щеше да направи нещо, даже и да бъдеха удостоени с аудиенция при него.
Той не направи никакъв коментар, като се строполи почти с благодарност на платформата краката му повече не можеха да го държат изправен, а тялото му не можеше да спре да трепери от студ и шок под дрипавите му дрехи. Може би това също беше част от плана на Кира: да види как неговият позор е засегнал семейството му, как щеше да продължи да им влияе през останалата част от живота им.
Чикара го зави с един вехт юрган, а Рику ме поднесе малка купа с ориз и чаша горещ чай, който бе толкова безвкусен, че можеше да е просто топла вода. Оиши изгълта чая, както пияница обръща чаша саке, опитвайки да се стопли отвътре.
Той грабна купичката с храна като човек, който не си е дояждал месеци наред — което беше истина — като тъпчеше в устата си постния ориз и го гълташе като гладен просяк, прокарвайки го през пресъхналото си гърло с още глътки топъл чай. Рику и синът му седяха и го наблюдаваха в напрегнато, почти болезнено мълчание; израженията им говореха, че пред себе си виждат един непознат.
Без да им обръща внимание, Оиши изяде ориза си, като обра последните зрънца от купичката с покритите си с мръсотия пръсти, които облиза, преди да я остави с въздишка.
После погледна равнодушно през вратата, която бе оставил полуотворена, независимо от студа и влагата. Той се изправи, отиде сковано до нея и застана на прага, оглеждайки улицата в двете посоки. Когато се увери, че наоколо не се мотае нито един от шпионите на Кира, влезе и затвори плътно вратата.
Като се движеше сега почти с предишната си решителна походка, Оиши прекоси стаята до малкото светилище, което Рику бе направила. Той коленичи внимателно пред мъничкия олтар, където благовонната смола, която тя бе запалила по-рано, за да се моли за безопасното му завръщане, още димеше. Поклони се дълбоко пред милостивия Буда, пред всички богове, които бяха отговорили на неговите молитви и бяха защитили семейството му, както и бяха запазили собствената му вяра жива нейде в дълбините на джигоку.
И сега се помоли те отново да го чуят и да му помогнат да спази обета, който бе дал по време на престоя си в ада — да поправи сторените злини, както му диктуваше неговият дълг на самурай: да отмъсти на Кира, което щеше да освободи душата на неговия господар, да възстанови честта на фамилията Асано и да върне господарката Мика на полагаемото й се място като наследник и владетел на Ако. Да възстанови справедливостта.
Докато повтаряше обета, който бе дал в затвора, усети, че плановете, които бе чертал и обмислял сред мрака и тишината, бавно започнаха да се просмукват обратно в избистреното му съзнание.
Човешките закони — тези на шогуна — твърдяха, че грешното е правилно и неговите намерения са предателство. „Богове — молеше се Оиши, — дайте ми привилегията да служа като оръдие на една по-висша справедливост. Не ме интересуват последствията“.
Той най-сетне вдигна глава, изправи се на крака и се обърна към жена си и сина си. Като видяха изражението му, лицата им се промениха, изпълвайки се с облекчение. Отчаянието изчезна от очите на Чикара, когато откри в погледа на баща си предишната му смелост и решителност, в които винаги бе вярвал.
— Къде са хората ми? — попита Оиши.