Рику го придърпа в обятията си, като го прегърна здраво, и се притисна в него, сякаш искаше топлината на тази прегръдка да й стигне за целия й оставащ живот, изпълнен със студ. Тя зарови лице в рамото му, за да скрие сълзите си, но Оиши усети как те намокриха дрипавото му кимоно. Той смъкна забрадката от дългата й черна коса и взе да я гали с треперещи ръце, които бяха жадували толкова много време просто да я докоснат.
След известно време Рику се отдръпна от него, овладяла отново дишането и изражението на лицето си. Чувството за загуба и скръбта в очите й бяха сменени със смелост и разбиране.
— Аз съм съпруга на самурай — каза тя тихо. — Каквито и задължения и отговорности да имаш, те са и мои — Рику се усмихна и това не беше просто усмивка на предана съпруга, а и на любяща и състрадателна жена с душата на воин.
Виждайки погледа в очите й, Оиши изпита чувството, че никога не я е обичал и оценявал повече, отколкото в този момент, и разбра, че боговете го принуждаваха да осъзнае истинската цена, която трябваше да плати, като жертва живота си за една по-висша кауза. Той я притисна отново, нуждаейки се от нейната топлина повече от всякога.
Чикара стоеше с баща си в гората близо до кръстопътя, където бе пристигнал по залез-слънце с конете и провизиите, които бе купил, сновейки из града през целия ден, като постоянно бе нащрек за наблюдаващи го непознати или дори за познати, които му се струваха твърде любопитни относно неговите дела.
Първо бе отишъл на мястото, където двамата с баща му бяха закопали някои неща, преди шогунът да се върне в Ако: малко дребни, но ценни вещи — семейни бижута, повечето от които бе принуден да продаде, за да осигури храна и подслон за майка си и себе си, докато чакаха баща му да бъде освободен.
Майка му бе отказала да напусне Ако, докато баща му бе държан като затворник в неговата тъмница, и изненадващо хората на Кира им бяха разрешили да останат. Той бе готов да работи каквато и да е работа, без значение колко е мръсна или трудна, за да изкарва парите за тяхното препитание, но беше сигурен, че никой няма да го наеме — по заповед на господаря Кира.
Поне бяха останали достатъчно от фамилните ценности, за да се подсигури необходимото за пътуването на баща му и за неговото собствено пътуване, както и да се наеме паланкин за дългото пътуване на майка му до дома на родителите й. За щастие нейното семейство не беше от Ако и след като се върнеше при тях, тя щеше поне да бъде в безопасност, въпреки че от начина, по който го бе погледнала на раздяла, Чикара се бе зачудил дали тя щеше някога пак да се усмихне.
Но прощалните й думи към тях двамата бяха:
— Вие се стремите да поправите една неправда, която никой друг даже не ще да признае. Това, към което се стремите, е справедливост. Вашите имена никога няма да бъдат забравени. — И очите й бяха пълни със сълзи на гордост.
Вървейки безшумно, Оиши направи още една последна обиколка между дърветата, които ги заобикаляха; после спря и се ослуша, с изострени от престоя му в строгия тъмничен затвор сетива. След малко той въздъхна, най-после уверен, че никой не ги наблюдава тайно.
Той взе единия от двата предмета, които бе забранил на Чикара да продава, от една страна, заради собствената му безопасност, а и защото те не бяха фамилна собственост — древен меч, принадлежал на господаря Асано по наследство от предците му, който господарката Мика му беше дала да пази. Сега той го подаде на сина си. Другият предмет запази за себе си — тантото, с което господарят Асано бе отнел живота си. То трябваше да изпълни още една ритуална задача, преди Оиши да го положи като дар на гроба на господаря си.
Синът му взе меча от него и се загледа във фамилния герб на Асано, гравиран върху дръжката му.
— Покажи им го — каза Оиши, като кимна към меча — и им кажи да ме чакат в Планината на Буда след… две седмици. Не забравяй — повтори той за стотен път, — врагът ще наблюдава. — Той се взря настойчиво в очите на сина си, за да се увери, че Чикара е наясно колко предпазлив трябва да бъде и все пак да се движи бързо, за да изпълни своята част от плана им.
— Добре, татко — синът му изпъна рамене и го погледна с такава непоколебимост и решителност, че Оиши кимна, удовлетворен.
Той подложи длани, за да се метне Чикара на коня — прощален бащин жест от дните, когато синът му бе твърде малък, за да се качи сам на седлото. Чикара му отвърна с усмивка и вдигна меча на господаря Асано за поздрав. Последните лъчи на залязващото слънце, които се процеждаха през короните на дърветата, осветиха за кратко герба на Асано върху дръжката на меча. След това Чикара пришпори коня си и препусна като стрела в сгъстяващия се мрак.