— Това е принадлежало на самурай — каза капитанът и от гласа му Оиши разбра, че той е наясно с възрастта и стойността на предмета. Когато мъжът го погледна отново, той най-накрая видя изражението му. Презрението в очите му показваше ясно, че за него Оиши очевидно не е самурай, а само един безполезен ронин в най-добрия случай, и че капитанът предполага, че той сигурно е откраднал или дори убил, за да се добере до подобна ценност.
Оиши стисна зъби, за да не наругае холандеца за арогантността му. Предпазителят на меча бе в неговото семейство от десетилетия; той нямаше представа точно колко е древен или какво е станало със самия меч, към който е принадлежал. Бил е на един от двойка самурайски мечове — единственото нещо, оцеляло от тези мечове, които са били ценно притежание на някой от неговите предци.
Оиши бе носил мечове с подобни предпазители преди катастрофалното посещение на шогуна и докато очакваше неговото завръщане, бе размишлявал сериозно за тях. Сега той благодари на боговете, че го бяха дарили с предвидливост. Чикара бе продал другия цуба от комплекта, за да купи коне и провизии за тях двамата, както и да осигури пътуването на майка му до нейното семейство. Това бе последната останала част от някогашното гордо наследство на рода му, последният артефакт от неговата чест.
Капитанът се наведе леко напред и се взря в лицето на Оиши. Бледосините очи на холандеца бяха като късчета лед, жестоки и бездушни като замръзнало море.
— Мелезът сигурно ти е добър приятел, за да се откажеш от това?
Оиши не отвърна нищо. Жадуваше да каже истината; тя пареше на гърлото му, докато се мъчеше да я преглътне. Ако боговете поискаха допълнителни жертви — преди върховната саможертва — за да отговорят на молитвите му, той нямаше да има какво да им предложи.
Капитанът се наведе през масата и излизайки от сенките, се надвеси над него. Оиши потисна импулса си да се отдръпне назад с отвращение, или пък от страх.
— Дадено — каза едрият мъж с внезапна, неприятна усмивка.
— Да пием за това — той отново напълни двете чашки със саке.
Този път Оиши изпи своята на един дъх, нетърпелив да понесе това изпитание и да напусне острова, преди охраната на моста да се е сменила.
— Сега ще ме заведете при него.
Холандецът вдигна поглед от чашата си.
— Сега да те заведа…? — повтори въпросително той и усмивката му се превърна в презрителна гримаса. — Абе вие, хора, с вашата гордост — здравенякът посочи протритите, измачкани дрехи на Оиши и занемарената му, неподстригана коса. — Даже и в тези дрипи се осмеляваш да ми заповядваш като господар! Е, нека ти кажа нещо — може и да не ни разрешават да стъпваме на японска територия, за да не загубим правото си да търгуваме, но нещата имат две страни. Това е холандска земя и аз съм шогунът тук. Ще те заведа при него, само че при моите условия… — усмивката му се върна, по-зловеща от всякога. — Но той може да ти се стори променен.
Виковете на обезумяла тълпа и ревът на някакво животно, което Оиши не можа да определи, достигна до ушите му доста преди да види отново истинска светлина, докато следваше друг от хората на капитана във вътрешността на кораба. Мъжът пред него носеше само един малък фенер, но сега зад Оиши имаше повече хора, въоръжени с пистолети и мечове, които го охраняваха по същия начин, както японците щяха да охраняват тях на сушата. Капитанът беше прав — тук той бе външният човек, гайджинът.
Усещането никак не му харесваше и с всяка следваща стъпка ставаше по-зле — все повече имаше чувството, че го вкарват в капан.
Коридорът рязко зави и шумът от тълпата внезапно се усили. Пред него имаше желязна решетъчна врата, пазена от още чужденци.
Оиши погледна през рамо, осъзнавайки твърде късно, че наистина бе хванат в капан. Някой зад него го блъсна грубо и той изпъшка, като се блъсна в решетките.
Отвъд вратата видя арена — светла като ден за привикналите му към мрака очи, но напълно различна от арената, където се бяха провели двубоите в замъка Ако. Тази бе оградена от всички страни с желязна клетка, заемаща по-голямата част на празния трюм. Извън решетките сбирщина от крещящи подигравателно чужденци се бе струпала върху импровизирани подиуми или се бе наблъскала между клетката и дървения корпус на кораба. В затвореното пространство звуците кънтяха като камбана на храм.